Лий Чайлд - Вечерен курс

На стола пред бюрото стоеше десетият „Дейви Крокет“. Досущ като посетител в офиса. Или заподозрян в полицейски участък. Някой бе развързал и смъкнал до долу брезентовата обвивка. Цилиндърът бе боядисан в матовозелено. Виждаха се означения, нанесени с помощта на шаблон и бяла боя. В горната си част имаше панел, закрепен с винтове, върху който бяха разположени шест въртящи се копчета като на готварска печка и три малки превключвателя.

Зад бюрото седеше мъж, за когото Ричър предположи, че е Дремлер. Държеше се като директор или собственик. Като лидер. Беше на около четирийсет и пет. Имаше внушителна външност. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също.

Носеше костюм с остри ревери. Малко старомоден и типично немски. Лактите му бяха опрени на бюрото. Бе събрал върховете на тънките си пръсти на двете ръце в нещо като пирамида. Изучаваше папката с кодовете. Или поне това бе правил допреди миг. Сега се взираше в Ричър. Или по-точно в пистолета му. Който сочеше в лицето му.

— Hände hoch! — каза Ричър.

Като в стар черно-бял филм.

Горе ръцете!

Дремлер не помръдна. Мъжете от двете му страни вдигнаха ръце бавно-бавно, с изправени пръсти, неуверени и напрегнати. В знак на примирие, но не и на поражение.

Ричър пристъпи напред.

— Говорите ли английски? — попита той.

— Да — отвърна Дремлер.

— Вие сте арестувани.

— С какво право?

— Военна полиция на Съединените щати.

Дремлер сведе поглед към камуфлажната раница.

— Пипали ли сте това нещо? — попита Ричър.

— Още не — отвърна търговецът на обувки. — Нямаме представа какво е.

— Не е нещо интересно.

— Завъртяхме част от копчетата. Искахме да видим какво представляват.

— А ключовете?

— Натиснахме и тях няколко пъти.

— И сега изучавате наръчника. Опитвате се да разгадаете с какво си имате работа.

— Какво е това всъщност?

— Излезте от стаята един по един — нареди Ричър.

Първият стана. Беше същият, когото Ричър бе виждал преди. Пристъпваше на пръсти, изглеждаше напрегнат като човек, който се готви да действа, но за момента печели време. Последва го вторият, който вървеше по същия начин.

— Ти остани тук — обърна се Ричър към Дремлер.

Търговецът остана на бюрото си с все така събрани пръсти.

Ричър се обърна към другите двама.

— Намирате се под юрисдикцията на американската армия. Законът ме задължава да ви уведомя, че окажете ли съпротива, ще пострадате сериозно.

Двамата не помръднаха.

Ричър се обърна към Ороско.

— Иди с Хупър и предайте тези двамата на Гризман. Изпрати Нили да охранява микробуса. Потегляме след петнайсет минути.

— Защо?

— Бърникал е ключовете.

— Това едва ли е достатъчно, за да създаде проблем.

— Надявам се да си прав, но въпреки това трябва да проверя. Господин Дремлер може да ми помогне. В края на краищата наръчникът е у него.

Дремлер остана зад бюрото си, а Ричър се настани на празния стол до „Дейви Крокет“. Приличаха на водещ на телевизионно предаване и двамата му гости. От които се очаква да водят тристранен разговор и да изложат три гледни точки. Но все още не са казали нищо. Не и през първите няколко минути. Ричър взе наръчника от бюрото и го разлисти с надеждата да разбере написаното. Парашутистите трябваше да въведат шестцифрените кодове с помощта на въртящите се копчета. Първите три цифри трябваше да се въведат от един войник, който да натисне съответния ключ, след което друг войник трябваше да въведе още три цифри и да натисне втори ключ. Централният ключ трябваше остане изключен. Какво бе предназначението му? Наръчникът не споменаваше.

Но пък изброяваше шестцифрените кодове, а срещу тях бяха посочени десет серийни номера. Готови да бъдат нанесени с тебешир върху самите бомби.

— Какво е това нещо? — попита Дремлер.

— На какво се надяваше? — отвърна Ричър.

— Нямам представа за какво говориш.

— Очакваше да помогне на каузата, нали?

— Трябва да си вървиш — каза Дремлер. — Разговорът ни приключи.

— Така ли? — учуди се Ричър.

— Нямате никаква юрисдикция тук. Дребно недоразумение. Дори нямам представа какво е това нещо.

— Това е бомба. И ти си я откраднал. След като си разпитвал за новото име на Хорас Уайли.

— Гризман трудно ще ме изправи пред съда.

— Защото имаш приятели на места, които могат да го изненадат?

— Стотици и стотици приятели.

— И ти си техният водач?

— Удостоен съм с тази чест.