Лий Чайлд - Вечерен курс

Което бе от полза за Ричър и останалите.

— Бомбите са били предназначени за използване от парашутисти. Очаквало се да влязат в бойни действия веднага след приземяването. Следователно конструкторите на бомбите са предвидили възможността в тях да попадне някой случаен куршум. А това означава, че зарядите са проектирани така, че да не избухнат при такова попадение. Почти сигурно. Но предпочитам да не подлагаме на проверка тази теория.

— Ако бомбите са тук — каза Ороско.

— Да проверим.

Хупър прекоси склада и когато стигна до предпоследната отворена, но празна врата, зави надясно, далече от онзи край, в който кипеше усилен труд. Той продължи към пустия край на склада по платното за електрокари, очертано на пода. Когато стигна до затворените врати, натисна спирачка и спря, при което Нили слезе от колата. Той продължи напред, спря отново и този път слезе Ороско. Хупър продължи и спря за трети път. Сега бе ред на Ричър.

Ричър проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Първото, което го порази, бе шумът. Конвейерите дрънчаха, тракаха, виеха. Мотокарите пуфтяха и свиреха с клаксони. На второ място го сепна миризмата. Един милион чифта нови обувки. Миризмата събуди детски спомен. Напомни му за магазина за обувки на главната улица, но хиляда пъти по-силен.

Сред камионите зад гърба му не се виждаше товарен микробус. Пред него нищо не се виждаше. Нищо не се движеше. Нямаше нито камиони, нито микробуси, нищо. Погледът му стигаше чак до кея. Разстоянието бе голямо, но полезрението бе чисто. Светлините грееха ярко. Там нямаше нищо.

Освен купчини кашони. Разположени на най-различни места. Най-малката бе с височината на египетска пирамида. Най-голямата бе направо огромна, с остри върхове като Скалистите планини. Близо до задната стена. Но не плътно до нея. Между тях имаше свободно пространство. Не беше никак голямо на фона на огромните мащаби на склада. На ширина бе може би колкото товарен камион.

Ричър погледна назад. Видя поне петдесетина работници. Всичките бяха облечени като състезатели по американски футбол, с ярки работни дрехи, пластмасови каски и шлемофони, протектори на коленете и лактите. Всъщност приличаха на онези хамали от летището. Повечето работеха усърдно, само двама стояха и гледаха към него. Не бяха сигурни какво става. Ричър им махна с ръка. Те отвърнаха и му обърнаха гръб. Стар урок. Дръж се, все едно мястото ти е тук. Все едно притежаваш половината фирма. Запознайте се с новия шеф.

Ричър се обърна отново. Хупър бе спрял на петдесет метра пред него и чакаше. Ороско изникна до рамото на Ричър. Миг по-късно се появи и Нили. Наложи се да викат заради шума.

— Или са скрити зад кашоните, или изобщо не са тук — каза Ороско.

— Сериозно ли, Шерлок?

— Като довод против наличието на бомбите ще използвам факта, че купчините кашони са прекалено големи, за да бъдат издигнати на бърза ръка по даден сигнал.

— Според мен те са нещо обичайно — каза Нили. — Мисля, че офисът е отзад. Не виждам друга възможност. Изолирали са се от шума. Осигурили са си тишина, спокойствие и място за паркиране.

Пристъпиха към задната част на склада. Миризмата стана още по-силна. Имаха чувството, че вървят през универсален магазин. Планината от кашони продължаваше чак до предпоследната ролетна врата, като я блокираше напълно. Което означаваше, че последната ролетна врата играе ролята на отделен вход за служителите в офиса. Досущ като в армията.

Отправиха се към врата номер четирийсет и седем, за да видят как се отваря и затваря. Добрата новина бе, че тя разполагаше с ръчно управление. Един бутон я вдигаше, друг я спускаше. И двата бяха пластмасови, в ярки цветове, с размерите на чинийка за чаша. Лошата новина бе, че бутоните бяха монтирани върху панел от лявата страна на вратата. От далечната страна. Място, което се виждаше откъм свободното пространство зад купчината кашони.

— Може да са паркирали с предницата навън — каза Ороско. — Както паркират пожарните. Така могат да потеглят за секунда. Опитат ли се да избягат, стреляйте по гумите.

— Опитат ли се да избягат, стреляйте по шофьора — поправи го Ричър. — Контейнерите с „Дейви Крокет“ са високи шейсетина сантиметра. Би трябвало да е безопасно да стреляме в главата на шофьора.

— Ако микробусът е там.

Ричър си спомни ръката на Синклер на гърдите му. Това би трябвало да бъде знак да спре. Но не беше. А по-скоро оценка и заключение. Не доверие, не дори самоувереност или интерес, а по-скоро хазартен риск. Струваше си да се поеме.