Лий Чайлд - Вечерен курс

— Да, ако микробусът е там — каза той.

Там беше. Ричър надникна зад последния ъгъл на планината от кашони. Надзърна едва-едва, само с едно око, и видя микробуса, който вече не бе бял, а нашарен с имитация на графити от издути като балон букви — У и Х, Ш и Л. Беше паркиран с предницата към рампата. Задната му врата бе отворена. Вътре имаше издути, явно дебело подплатени, брезентови раници, целите в презрамки и връзки, покрити с камуфлажни шарки, чиито цветове не бяха избелели. Никога не бяха виждали дневна светлина.

Вляво от микробуса се издигаше цяла стена от прозорци, а зад нея се простираше голяма, но празна канцелария. Вдясно планината от кашони продължаваше. Разстоянието от двете страни на микробуса не надвишаваше метър. Съвсем не бе тясно. Отблизо изглеждаше дори просторно.

Не се виждаха никакви хора. Нито дори охрана.

Ричър отстъпи назад и погледна в другата посока. Още двама работници стояха и се взираха в него. Той се върна при Ороско и Нили. Към тях се бе присъединил и Хупър. Съобщи им новината. Останалите също надникнаха, един по един, съвсем за кратко.

— Канцеларията е отзад. Сигурно са се събрали в нея — отбеляза Ороско, след като огледа мястото.

— Или са излезли да хапнат парче пица и да пийнат халба бира — каза Ричър. — Защо да поставят охрана на купчина консервни кутии? Нямат представа какво е попаднало в ръцете им.

— Микробусът ни е приоритет. Не хората.

— Съгласен — отвърна Ричър.

— Да го откраднем още сега. Имаме ключ. Да действаме като автокрадци, които задигат колата от улицата, когато собственикът ѝ гледа мач в някой бар.

Ричър кимна. Преди време го бяха изпратили в армейска школа по бойни изкуства, където най-опитният и най-корав от всички инструктори често повтаряше, че най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш. Защото така си елиминирал риска от поражение. Или от нараняване. Колкото и малък или невероятен да ти изглежда. А този случай имаше и политически измерения. Ако микробусът изчезнеше, кой можеше да каже, че е съществувал изобщо? Щяха да отрекат всичко. Какъв контейнер?

Очевидно най-шумната част от плана бе свързана с вдигането на вратата на склада. Тя се задействаше от електромотор, който повдигаше стоманени вериги. Процесът бе дълъг и бавен. Освен това вратата трябваше да бъде отворена докрай. Микробусът бе с висок таван. Това щеше да им отнеме трийсет секунди. Трийсет секунди, изпълнени с дрънчене и тракане, докато ролетката се вдига. А тя издаваше много характерен шум. Със същия успех можеха да публикуват обява във вестника. Всички мигом щяха да хукнат към тях.

По-добре беше да се измъкнат в другата посока. Да завият внимателно, да се насочат към централната част на склада, да стигнат колкото се може по-далече, после да завият рязко и да се измъкнат през най-близката отворена врата. По същия начин, по който бе влязъл Хупър.

На седемдесет метра четирима работници стояха и гледаха към тях.

— Добре, да действаме — каза Ричър. — Кой иска да кара?

— Аз — отвърна Нили.

— Чуят ли двигателя, ще тръгнат към теб. Затова ще ти трябва прикритие. Но не от седалката до шофьора. Ще вървя от другата страна. Когато обърнеш, ще скоча вътре и ще продължиш напред. Тогава Хупър и Ороско ще ни последват.

— Ще обърна по-бързо, отколкото можеш да ходиш. Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане. Седни на седалката до мен. Гледай да не ме простреляш. Не е толкова сложно.

Ричър погледна в другата посока. Четиримата работници продължаваха да се взират в тях.

— Действай бързо — каза той. — Но не прекалено. Трябва да го приемат като нещо обичайно. Микробусът е дошъл неотдавна, а сега напуска склада.

Надзърна зад ъгъла за последен път. С двете очи. Зад прозорците на канцеларията бе пусто. Микробусът чакаше. Ричър не видя нищо друго. Никакви хора.

Сега вече шестима работници гледаха към тях. Бяха пристъпили леко напред, наредени като острието на копие. Най-близкият се намираше на шейсетина метра. Разстоянието и шумът не им позволяваха да се ориентират какво точно става, но продължаваха да гледат.

Ричър връчи ключа на Нили.

— Действай! — каза той.

Ороско и Хупър се запътиха към своя опел. Качиха се и се придвижиха на място, откъдето да наблюдават ненатрапчиво канцеларията, но да не пречат на маневрите на Нили. Оставиха ѝ достатъчно място, за да даде назад. После тя щеше да включи на предна, да даде газ, да завие рязко пред тях и да потегли. Те щяха да тръгнат след нея и да я следват, без да изостават.