Лий Чайлд - Вечерен курс

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Ороско.

— Коя част от предположението ми не разбра? — отвърна Ричър.

— Ще изчакаме ли до по-късно?

— Може да работят цяла нощ.

— Тук има поне петдесет души.

— Които си имат достатъчно работа. Можем да спрем на стотина метра. Изобщо няма да ни обърнат внимание. Микробусът може да е поставен под охрана, но ние сме четирима. Работата ни е в кърпа вързана.

— Ако микробусът е тук.

Спряха колите през два склада и излязоха на влажния нощен въздух.

— Лесно ли ще разпознаем изчезналите… артикули? — попита Синклер.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърна Ричър, — но доколкото разбрах от Хелмсуърт, става въпрос за двайсет и пет килограмови метални цилиндри в брезентови раници.

— Има ли някакви надписи върху тях?

— Сигурен съм, че ще видим сериен номер и дата на производство. Но не изписани по начина, по който правят това производителите на автомобили например. Нямам представа какво да очаквам.

— Затова още не са изпаднали в паника.

— Освен ако не са открили и наръчника с кодовете. Той може да им подскаже за какво става въпрос.

— Но нали всичко е кодирано?

— Какво каза генералът? Помниш ли думите му за десанта в Нормандия? Сигурен съм, че наръчникът е съвсем елементарен.

— Но това е склад, пълен с обувки. Мисля, че предположението ти е грешно. То е направо… сюрреалистично.

— Както и привързването на атомна бомба към основата на мост и намерението да се отдалечиш с тичане от епицентъра на взрива.

— Било е преди много време.

— Те нямат представа какво е попаднало в ръцете им. Надяват се на автомати. Или гранати. Сега се чудят какво ли е това.

— Говорим само за една от много възможности. Ще имаме един-единствен шанс да намерим бомбите.

— Да се надяваме, че е правилната възможност.

— Но дали е така?

— Да попитаме Гризман — предложи Ричър.

Гризман сви рамене. Според него Дремлер бил амбициозен и дързък и непрекъснато създавал неприятности. Вносителят на обувки бил голям почитател на историята, на различни движения и каузи, на властта, която велики мъже са съсредоточавали в ръцете си благодарение на това, че не са се поколебали да действат в подходящия момент. Гризман смяташе, че един ден Дремлер може да стане много, много опасен. Засега обаче само приказвал и не предприемал никакви действия. Следователно бил неопитен. Нищо чудно вниманието му да е било погълнато изцяло от реализирането на първия му голям проект и да няма планове какво ще прави след това. Това щяло да го накара да спре, да се огледа, да си поеме дъх, образно казано, което било добре. Щял да направи това на някое сигурно място. Напълно възможно било да избере собствения си склад. Което е добре дошло за тях. Защото в собствения си склад Дремлер ще се чувства сигурен. Ще си въобразява, че контролира нещата. Такава е човешката природа.

— Ако е той — усъмни се отново Синклер.

— Има само един начин да разберем — отвърна Ричър.

Нямаше никакъв смисъл да правят опити за скрито проникване. Пътят откъм кейовете бе ярко осветен. Товарната рампа за камионите също бе ярко осветена. И пристанището отвъд тях бе ярко осветено. Единствено водите на реката тънеха в мрак. Затова Ричър и останалите обърнаха колите и подкараха обратно към склада на Дремлер. Гризман намали пръв, последван от Бишоп, и двамата спряха до тротоара. Хупър, сержантът на Ороско, ги подмина и продължи напред. Изравни се с червената неонова реклама и се насочи право към главния вход.

И зави.

Отблизо складът изглеждаше огромен. Изработен от някакъв лъскав галванизиран метал. Без прозорци или капандури. Покривът заемаше по-голяма площ от стените. Беше издут като луковица и наподобяваше огромен самун селски хляб. Или прическа тип буфан. Конструкцията бе подсилена от сложна плетеница от стоманени ребра. Стената откъм пътя имаше петдесетина товарни рампи за камиони. С ролетни врати като гаражи в луксозно предградие, но по-големи, боядисани в основните цветове, с пластмасови прозорчета. През тях навън струеше светлина. Поне трийсет от вратите на товарните рампи бяха отворени. Пред първите двайсет отляво надясно кипеше усилен труд. Непрекъснато влизаха и излизаха камиони. Следващите десет бяха отворени, но около тях нямаше никого. Последните двайсет бяха затворени. Явно нощната смяна изпълняваше само спешни поръчки.

Отвътре складът бе с размерите на футболен стадион. Имаше конвейери с въртящи се ленти, безброй кашони, наредени на купчини, които се издигаха невъобразимо високо, и електрокари, които сновяха напред-назад. Очевидно бе доста шумно, тъй като работниците носеха големи жълти шлемофони.