Лий Чайлд - Вечерен курс

Нили се огледа, въздъхна дълбоко и се мушна зад планината от кашони с обувки. Ричър я последва. Тя мина откъм лявата страна на микробуса и стигна до шофьорската врата. Той остана до задната броня. Погледна към прозорците на канцеларията. Нили посегна към шофьорската врата. Бе отключена. Отвори я широко и се настани зад волана. Ричър се пресегна, улови ролетната врата и я дръпна надолу. Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане. Може би. Въпреки това не искаше да се изсипят при някоя по-рязка маневра. Не искаше да се разпилеят по улиците на Хамбург.

Вратата се затвори бавно и тихо. Крачка. Крачка и половина. Две крачки.

Ричър замръзна на място.

По дяволите!

Той улови погледа на Нили в огледалото и прокара длан по гърлото си.

Прекрати мисията!

Веднага!

Тя се плъзна по седалката и слезе от микробуса през дясната врата. Мина покрай надраскания с графити фургон и последва Ричър до безопасно място.

Ороско и Хупър също слязоха от колата си.

В другия край на склада се бяха събрали група работници и ги наблюдаваха. Ставаха все повече. Намираха се на петдесет метра от тях и приближаваха бавно.

— Какво става? — попита Нили.

— В микробуса трябва да има десет бомби — обясни Ричър. — Преброих само девет.

Хупър и Ричър не се познаваха, затова Ричър бе сигурен, че Хупър няма да му зададе този въпрос. Нито пък Ороско. Беше прекалено възпитан. Щеше да го направи Нили. Щеше да стъкми дузина алтернативни теории, като започне с кораби, отплавали към Бразилия, или с камиони, потеглили към Берлин. И да завърши с удовлетворителни изводи или със зони на поражение, огнени кълба и милиони жертви. Всичко това зависеше от отговора на един-единствен жизненоважен въпрос.

Който тя щеше да зададе.

— Сигурен ли си, че не си сбъркал?

Ричър се усмихна.

— Да следваме принципа на двойната проверка — отвърна той, — който е в основата на ядрената безопасност. Хупър ще отиде. Не ме познава и затова ще действа като обективен наблюдател.

Затова Хупър отиде да провери. Надзърна от ъгъла с едно око, много предпазливо, после влезе в свободната зона между кашоните и канцеларията. Ричър зае мястото му на ъгъла, надзърна също с едно око и го видя до задната броня. Хупър беше прекалено нисък. Височината на пода във фургона плюс шейсетте сантиметра на самите раници с бомбите означаваха, че той ще види само предната редица.

В този момент Ричър забеляза някакъв мъж в канцеларията. Вдясно. В далечния ъгъл. По диагонал от мястото, на което стоеше. А това означаваше, че мъжът не може да види Хупър. Все още не. Ъгълът не му позволяваше. Микробусът му пречеше.

Мъжът в стаята се раздвижи. Търсеше нещо. Сновеше от бюро на бюро, отваряше чекмедже след чекмедже, ровичкаше вътре с дебелите си пръсти и продължаваше нататък. Беше едър тип. И изглеждаше компетентен.

Хупър отстъпи крачка на назад. Движеше се на пръсти.

Мъжът продължи към следващото бюро. Сега вече ъгълът щеше да му позволи да види Хупър.

Шумът бе оглушителен. Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал. Пуфтене на мотокари и свирене на клаксони.

— Хупър, качвай се в микробуса! — извика Ричър.

Достатъчно силно, за да чуе, надяваше се Ричър.

Хупър, а не другият. Сержантът застина за частица от секундата, после се изстреля напред с протегнати ръце, прескочи раниците и се скри в сенките.

Мъжът в офиса погледна през прозореца. Пристъпи крачка напред. Огледа микробуса. Провери пространството зад него. Опитваше се да открие и най-малкото движение.

После обърна гръб и закрачи към срещуположния ъгъл в задната част на помещението. Излезе през вратата, която водеше към скритата за момента стая.

Ричър зачака.

Мъжът не се върна. Не се появи и след минута. Нито след две. А щеше да се върне, ако бе чул нещо подозрително.

Такава е човешката природа. Щеше да грабне оръжието, да повика приятелчетата си и да се върне.

Но не беше чул.

— Отбой, Хупър! — извика Ричър.

Никакъв отговор.

Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал.

Ричър извика отново, този път по-високо:

— Отбой, Хупър!

Хупър подаде глава от задната част на микробуса. Скочи долу, изправи се и се върна на сигурно място при останалите.

— Бомбите са девет — каза той. — Папката с кодовете също липсва.

Групата в другия край на склада бе нараснала до двайсетина души, които вече се намираха на четирийсет метра. Въпреки това групата изглеждаше миниатюрна на фона на огромния склад. И не се държеше заплашително. Ричър прецени, че тъкмо обратното, работниците са се събрали в знак на солидарност, тъй като приемат непознатите за заплаха към шефовете в канцеларията. Готвеха се да сплотят редици срещу натрапниците. Бяха лоялни служители на компанията. Или нещо повече. Може би някои от тях бяха членове на движението. Може би това бе начинът обикновен работник да се издигне до бригадир в Schuhe Dremmler .