Лий Чайлд - Вечерен курс

Гризман не отговори.

— И се връзва с думите на куриера — добави Ричър.

— Тя едва ли е най-надеждният свидетел.

— Съгласен съм.

— Какво има в микробуса? — попита Гризман.

— Какви са най-сериозните ти опасения, свързани с товара?

— Не са едно и две.

— По-лошо е от всяко от тях. Повярвай ми. Затова трябва да подложим всичко на съмнение. За да разберем къде да търсим.

— Предполагам, че теоретично е възможно да си имаме работа с корумпиран пътен полицай — призна Гризман.

— Ти познаваш тези хора — продължи Ричър. — Каза, че изчакваш подходящата възможност. Каза, че не можеш да ги арестуваш за неизвършени престъпления. Каза, че ти трябват истински престъпления.

Гризман замълча. След което заяви:

— Тази сутрин разговарях с водача им. В интерес на истината, той е последният човек, видял фалшификатора жив. Искал да разбере новото име на Уайли. Разполагал с копие от полицейския портрет. Казва се Дремлер. Вносител на обувки от Бразилия. Наложи се да отида в офиса му. Не можех да го повикам в полицията. Заяви, че имал хора на такива места, че ще остана изненадан. Че съм се изправил срещу мощна сила, която скоро щяла да стане още по-мощна.

— В такъв случай да отидем на гости на господин Дремлер.

Гризман шофираше по улица, изпълнена с жилища, магазини и офиси, на четири преки от бара с лакираната дъсчена фасада. Очевидно неонът бе разрешен в тази част на града. Офисът на Дремлер се намираше в тясна четириетажна сграда, реконструирана през петдесетте, с ярка светеща реклама между стряхата и прозорците на последния етаж. Думите бяха изписани с червен ръкописен шрифт, сякаш ставаше въпрос за световноизвестна марка. Като някогашните реклами на „Кока-Кола“ в Америка. На рекламата пишеше Shuhe Dremmler , което Ричър си преведе като Обувки „Дремлер“ .

Асансьорът бе бавен. А Дремлер не бе в кабинета си. Секретарката му обясни, че някой му се обадил и той излязъл. Нямала представа къде е отишъл. Нито кога ще се върне.

Върнаха се в консулството. Ричър покани Гризман да се присъедини към тях. Останалите вече се бяха събрали. Трупът на Уайли пътуваше към моргата в американската военна болница в Ландщул, натоварен в хладилен камион, осигурен от Ороско. Куриерът седеше под ключ в една стая в мазето и очакваше федерален шериф, който да ѝ надене белезниците и да я качи на самолета за летище „Дълес“ във Вирджиния, което обслужваше столицата Вашингтон. Иранецът седеше на един стол до прозореца. Ороско и сержантът му го бяха довели тук.

Операцията бе минала бързо и лесно. Без никакви косвени жертви. Бяха позвънили на вратата и, за щастие, им бе отворил тъкмо той. А Ороско и сержантът му просто го бяха отвлекли. Младежът изглеждаше объркан. С досегашния му живот бе свършено. Очакваше го нов живот на място, което никога не бе виждал.

Ороско уведоми Ричър, че всичко е наред, никой не се ядосал заради изтеглянето на иранеца. Добави, че Бишоп възнамерявал лично да даде подобна заповед. Всичко щяло да бъде описано надлежно в доклада. Ороско заяви, че Бишоп му благодарил впоследствие най-малкото заради това, че му е спестил време. Уайт изглеждаше щастлив, защото бе от хората, които се грижат за полевите си агенти. Вандербилт обаче бе мрачен. Заяви, че сега ЦРУ в Хамбург е останало без очи.

В този момент се появи Синклер и взе нещата в свои ръце. Заяви, че е разговаряла с Ратклиф и президента. Съответните служби на НАТО и Европейския съюз са вдигнати под тревога, макар още да не знаят за какво точно става въпрос. Следващата стъпка била да се попълнят празнотите. Съединените щати щели да съберат куража и да признаят, че преди четирийсет години са изгубили контейнер с ядрени оръжия. Германия щяла да събере куража да признае, че в страната има организации на неонацисти, които са достатъчно силни и организирани, че да откраднат подобен контейнер. Нито Съединените щати, нито Германия желаеха да направят подобна стъпка. И двете правителства разбираха, че новината няма да им донесе любовта и възхищението на обществото. Но все пак съвсем скоро трябваше да вземат решение.

— Искат ние да оправим нещата — обобщи Синклер. — Преди скоро да се е превърнало в сега .

— Така ли се изразиха? — попита Ричър.

— Не използваха точно тези думи, но смисълът бе същият.

— Бих искал да знам какво точно са казали.

— Мисля, че е най-добре да оставим някои отговори за по-късно.

— С колко време разполагаме?

— Не можем да чакаме безкрайно дълго.