Лий Чайлд - Вечерен курс

Нещо не беше наред.

Ричър извади пистолета си.

Двамата мъже и жената се обърнаха към него.

— Вие сте арестувани — каза Ричър.

Реакциите им се различаваха. Ричър видя вълната от отчаяние, изпълнила погледите на двамата мъже. Те бяха гастарбайтери в чужда страна. Не притежаваха нито обществено положение, нито власт, нито връзки, нито права, нито очаквания. Намираха се на дъното на пирамидата. Те бяха пушечно месо.

Нямаха какво да губят.

Посегнаха към джобовете си. Плъзнаха длани покрай омачкания плат на гащеризона, бръкнаха в джобовете си и извадиха ръце.

Ричър извика не на английски и nein на немски, но те не спряха. Държаха в ръце необичайно компактни револвери с отрязани цеви. Светла стомана, светла дървесина по дръжките. Дулата бяха дълги около три сантиметра и наподобяваха угарки. Ричър се замисли за Вашингтон, Ню Йорк и Лондон, които най-вероятно заемаха първите три места в списъка. Следвани може би от Тел Авив, Амстердам и Мадрид. А после от Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо чудно сред мишените да бе мостът „Голдън Гейт“. Както бе казал Хелмсуърт, заповедите им бяха да прикачат бомбата към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили.

Ричър стреля в телата им, бързи два изстрела отляво надясно, а когато паднаха на земята, ги простреля отново, от същото разстояние, но този път в главите, за да бъде напълно сигурен. Гръмовният шум от изстрелите отмина с оглушително съскане. Думата Möbel , изписана отстрани на фургона на товарния камион, бе опръскана с кръв.

Ричър насочи пистолета към лицето на куриера.

Тя вдигна ръце.

— Предавам се.

Никой не каза нито дума.

— Разполагам с важна информация. Знам номерата и паролите на банковите им сметки. Мога да ви дам парите им.

Синклер пое нещата в свои ръце. В края на краищата тя бе с най-висок ранг. От гледна точка на НАТО поне. От гледна точка на местната власт това бе Гризман, но той прие нещата доста спокойно, вероятно защото изповядваше принципа на Realpolitik , политиката на реалностите, изповядвана в Германия още от Бисмарк. За Ричър Realpolitik означаваше да знаеш кога си загубил играта.

Синклер заяви на шефа на следователите, че ако все още смята, че микробусът не е минал по моста, трябва да събере всичките си свободни хора и да ги разположи в широк периметър. Изпрати Нили до телефонната кабина, за да повика Бишоп, Уайт и Вандербилт, докато Уотърман и Ландри можеха да останат в консулството.

В рамките на броени минути Гризман изпрати две нови коли на моста. Благодари на пътния полицай и го изпрати у дома. Малко по-късно пристигнаха още две патрулки. Те минаха през блокадата и се насочиха към най-близките сгради. Всичко зависеше от мащаба на усилията. Товарният ван не бе игла в купа сено. Голям брой полицаи, които крачат рамо до рамо, строени в дълга редица, нямаше да го пропуснат.

Ричър погледна първо Уайли, после Синклер и я попита:

— Разказа ли как е открил контейнера?

— Нещо, което чичо Арнолд му казал — отвърна тя.

— Какво е това нещо ?

— Всичко се върти около атомните бомби. Дори чичо Арнолд смятал цялата история за лудост. Въпреки че бил парашутист и бил обучаван единствено за самоубийствени мисии. Щял да вземе участие в първата вълна на най-голямата сухопътна битка в историята. Но въпреки това в атомните бомби имало нещо странно. Криели прекалено много мощ за сам човек. После разказал на Уайли историята с изчезналия контейнер. Всички я смятали за истина. Зад кулисите настъпила страшна паника. Всеки се опитвал да се измъкне чист. Чичо Арнолд предположил, че контейнерът се е озовал в един конкретен армейски склад. Бил сигурен в това. Бомбите обаче не били там. И той го приел като урок по скромност и смирение.

— А Уайли как го приел?

— Като урок за последствията от един сгрешен надпис.

— Как е открил контейнера?

— Благодарение на нещо, което чичо Арнолд му казал. Нещо от съвсем различна област. Арнолд дошъл тук много отдавна. Германия още била в руини. Хората гладували. Армията наемала местни цивилни. Предимно жени, защото не били останали много мъже. Хем осигурявали някакво препитание на местните, хем спестявали на нашите военни необходимостта да стенографират или да пишат на машина. Направило му впечатление нещо съвсем различно, което чичо Арнолд споменал. Местните жени били готови на всичко за пари. На всичко за един шоколад или кутия цигари. Арнолд си прекарвал чудесно в онези години. Веднъж едно момиче му дало адреса на сестра си. Проститутка. Той обаче не успял да открие дома им. Момичето написало единайсет, а той решил, че е седемдесет и седем. Такъв бил почеркът му. Европейците пишат по-дълги чертички пред своите единици. Затова за нас понякога техните единици приличат на седмици. Затова те слагат и една хоризонтална чертичка, за да отличат по-лесно седмицата от единицата. Уайли се запитал какво би се случило, ако местна служителка напише бележка, която американска секретарка препише на машина. Или обратното. И стигнал до извода, че подобни грешки са напълно възможни.