Лий Чайлд - Вечерен курс

Ако се съдеше по начина, по който Уайли държеше едната си ръка, тя бе счупена. Носът му също, забеляза Ричър. Другата му ръка бе притисната към корема. Между пръстите му се стичаше яркочервена кръв. Уайли бе вперил поглед някъде над хоризонта, а в широко отворените му очи се четеше страдание. Те излъчваха повече удивление и покруса, отколкото Ричър бе виждал някога. Повече унизително разочарование, повече болка, повече униние, повече изумление, че светът може да постъпи така с някого.

Ричър пристъпи към Уайли.

— Какво се случи? — попита той.

Уайли си пое дъх, изхъхри и изрече тихо:

— Откраднаха микробуса. Намушкаха ме. Счупиха ми ръката.

— Кой го направи?

— Германци.

— Как?

— Чаках тук. Дойдоха двама. Промушиха ме и откраднаха микробуса.

— Какво чакаше?

— Хора, които да дойдат за микробуса. Част от сделката.

— Кога?

— Трябва ми лекар, човече! Ще умра!

— Това е сигурно — отвърна Ричър. — Измяната се наказва със смърт.

— Много ме боли.

— Добре — отвърна Ричър.

В този момент чу кола. Погледна към отворената врата. Бяха Синклер и Гризман в служебния мерцедес на следователя.

Синклер коленичи до Уайли, попита го нещо, изслуша го, обеща му лекар в замяна на сътрудничеството и започна да го разпитва. Нили погледна към празния контейнер в камиона за мебели. Улови погледа на Ричър и посочи футляра, изработен специално за папката с кодовете. Тънък талашит, полукръгъл отвор за пръсти. Един от единайсетте, които помощник-дърводелецът бе изработил. После Ричър се върна с Гризман до железния мост, за да проверят дали пътният полицай не е видял нещо. Товарен микробус например. Не. Когато отидоха при него, той се закле, че нищо не е минавало. Нито микробуси, нито коли, нито хора. Нищо!

Ричър и Гризман се върнаха в склада. Слязоха от колата, но не чуха никакъв звук. Синклер и Нили стояха мрачни и мълчаливи. Локвата кръв на пода беше станала още по-голяма. Но вече не увеличаваше размерите си.

Кръвта на Уайли бе изтекла. Той беше мъртъв.

— Никой не е минавал по моста — каза Гризман.

Тишина.

Тогава Ричър чу друга кола.

Излезе навън. Такси. С трима пътници. Жена, навела леко глава, която вадеше пари от чантата си. Плащаше на шофьора. И двама мъже, които слизаха, дребни, жилави, мургави и брадати, с работно облекло и защитна екипировка. Огледаха се, видяха Ричър, погледнаха го право в очите и кимнаха предпазливо. Сякаш очакваха да го видят тук. Всъщност това бе самата истина, каза си той. Знаеха, че отиват при мъж с товарен ван. Бяха дошли да откарат колата. Част от сделката.

Ричър бръкна в джоба си, стисна пистолета и излезе на светло. Жената тъкмо прибираше портмонето в чантата си. Таксито потегли. Жената вдигна поглед. Видя Ричър и се сепна. Това не бе човекът, когото очакваше да види. Тя беше на двайсет и няколко с гарвановочерна коса и маслинена кожа. Доста красива. Имаше вид на туркиня или италианка.

Тя беше куриерът.

Мъжете, които я придружаваха, чакаха търпеливо, с невъзмутимо спокойствие, като работници, които очакват да се заемат с рутинна задача. Служители на летището, каза си Ричър. Спомни си, че бе казал на Синклер как Уайли е избрал Хамбург заради пристанището. Второто по големина в Европа. Врата към света. Може и така да е било. Но преди. Сега плановете се бяха променили. Явно бяха планирали да качат микробуса на товарен самолет. А той да полети към Аден, друго пристанище. От различен тип. В Йемен. Там щяха да го очакват десет по-малки парахода, които да извършат доставките по море. Щяха да пътуват седмици наред, преди да акостират в Ню Йорк или Вашингтон, Лондон или Лос Анджелис, може би Сан Франциско. Все големи световни градове с пристанища. Спомни си думите на Нили, че смъртоносният радиус на бомбата е два километра, а радиусът на огненото кълбо — три километра. И това, повторено десет пъти. Десет милиона жертви. После пълен колапс. Следващите няколкостотин години светът щеше да живее в ново средновековие.

— Здравейте — каза куриерът.

Не беше туркиня или италианка. А най-вероятно пущунка от северозападната гранична провинция на Пакистан. Древно племе, датиращо от незапомнени времена. Прилежните картографи чертаеха линии и пишеха Индия, Пакистан или Афганистан, а пущуните просто се усмихваха вежливо и не им обръщаха никакво внимание.

— Кой сте вие? — попита тя.

Ричър кимна към полуотворената врата и каза:

— Господин Уайли е тук.

Мъжете изостанаха крачка-две назад и оставиха куриерът да ги води. Ричър наблюдаваше лицата им. Видя как истината достига до съзнанието им. Празният склад. Мъртвецът на пода. Локвата засъхваща кръв. Тримата непознати, които стояха край нея.