Лий Чайлд - Вечерен курс

Навън се мръкваше. Северни ширини, късен следобед.

— Какъв оборот върти фирмата на Дремлер? — попита Ричър.

— Хвали се, че продава по един милион чифта седмично — отвърна Гризман. — Това прави петдесет милиона годишно. Вероятно преувеличава, но съм сигурен, че продава големи количества.

— В такъв случай офисите, които видяхме, са предназначени единствено за административни дейности — поръчки, фактури и прочие. Спедицията се осъществява на друго място.

— На пристанището — каза Гризман. — Дремлер притежава част от кей.

— И разполага с хора на места, които могат да те изненадат.

— Това обосновано предположение ли е? — попита Синклер.

— Не, госпожо — отвърна Ричър. — Това е най-обикновена догадка.

— Свързана с някакъв търговец на обувки?

— Да използваме Дремлер като теоретичен пример. Да си представим, че той е същински магьосник. Разполага с хора навсякъде, включително в полицейското управление. В резултат на което е следил действията ни от самото начало. Научил е за сделката и е решил да открадне стоката. За славата на каквато и да е там каузата му. Саботира разследването ни. И успя. Сдоби се с микробуса. Разследването ни обаче бе луда надпревара с времето. А на него не му достигаше именно време. Все се налагаше да догонва. Затова не е имал възможност да планира предварително. Не е планирал по-далече от кражбата на микробуса. Сега не знае какво да прави с него. Не знае дори какво има вътре. Тази информация остана в тайна. Мисля, че го е скрил някъде наблизо. Временно. Дремлер иска да си поеме дъх и да обмисли нещата.

— Звучи чудесно — отвърна Синклер, — но има поне още сто други възможности.

— Не са сто — възрази Ричър. — Най-много десет. Но тази се вписва идеално в онова, което знаем. Дремлер е разпитвал фалшификатора за новото име на Уайли. Не е случайно. Освен това притежава част от кей. Един милион чифта обувки седмично. Това са много камиони и микробуси. Никой няма да обърне внимание на един повече или по-малко.

— Ще имаме само един шанс.

Спомни си как бе използвал другата си ръка по същия начин, като едва бе докоснал челото ѝ, но бе заровил пръсти дълбоко в косата ѝ и я бе отметнал назад. Не бе свалил длан, а я бе плъзнал по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл.

Тогава бе рискувал.

— Както кажете — отвърна Ричър.

— Нямаш ли мнение?

— Аз отивам. За всеки случай. Защото, ако това е нашият човек, обзалагам се, че егото му страда, когато подчинените му ядат бой. А това ставаше всеки път, когато ги насъскваше срещу мен. Помолих ги да му предадат да се срещне лице в лице с мен. Да излезем на улицата и да си поговорим. Може би е дошъл моментът за този разговор.

Изчакаха да се стъмни напълно и часът пик да отмине. Както и да приключат всички дипломатически обсъждания. Бишоп заяви, че трябва да се включи в операцията. Заяви, че ще вземе Уайт и Вандербилт в колата си. Синклер каза, че ще се присъедини към тях. Гризман смяташе, че трябва да наблюдава действията им от името на местната полиция. С радост покани Уотърман и Ландри да се качат в неговата кола. В края на краищата те бяха агенти на ФБР. За него щеше да бъде чест.

Ричър и Нили щяха да пътуват в колата на Ороско, управлявана от неговия сержант, чието име бе Хупър. Беше по-висок от Нили, но не можеше да се нарече огромен. Двамата с Ороско бяха въоръжени с армейски берети. Ричър бе поставил нов пълнител в колта си. От стария липсваха четири патрона.

Гризман поведе конвоя. Той познаваше Хамбург най-добре. Избра живописен маршрут. Когато наближиха пристанището, пейзажът се промени, а с него и характерът на града, стана по-бърз, по-делови, по-ярко осветен и оживен. Появиха се огромни лабиринти от купища корабни контейнери, безкрайни редици пристанищни кранове и камиони, строени в километрични опашки. А също и огромни метални складове, наредени един след друг. Част от имената бяха познати на Ричър, други — не. Продължиха напред, километър след километър, а пейзажът около тях не се променяше.

Накрая видяха огромен метален склад с полукръгла форма, нисък и издут, с яркочервена неонова реклама на покрива. Старомодна на вид, поставена в рамка от ковано желязо, тя наподобяваше първите реклами на „Кока-Кола“. На нея с ръкописен шрифт пишеше Schuhe Dremmler , което означаваше Обувки „Дремлер“ .

Гризман намали скоростта и подмина склада съвсем бавно. А мястото бе осветено като стадион. От едната страна на склада се намираше кеят. Вероятно кораби стоварваха обувките на брега, където се сортираха и складираха, след което се товареха на камиони, за да бъдат доставени по магазините. По един милион чифта седмично. Което определено изискваше и нощна смяна. Може би не в пълен размер, но все пак… Складът като че ли работеше с половината си капацитет. Или малко повече.