Том Егеланд - Пазителите на Завета

Хасан седи на една от седалките в микробуса.

Лицето му е безизразно. Изглежда като управител на малък клон на банка в затънтено градче. Един от онези управители, които не ти дават парите, от които отчаяно се нуждаеш, защото не разполагаш с правилния формуляр, подпечатан от властите в двете държави.

Плешивата му глава блести, дори в сумрака на микробуса. Мустакът му е добре подстриган и лъскав. Носи бяла риза, синя вратовръзка и перфектно изгладен сив костюм.

Тримата с Куратора и Беатрис не помръдваме. Не издаваме звук. Зяпаме Хасан и го чакаме да направи нещо. Стискам златната дръжка на ковчега до болка.

Той не е въоръжен. Но е толкова огромен, че не изпитва нуждата да се притеснява от това. Свикнал е да получава това, което иска.

Има нещо в него, което го прави да изглежда като човек, който е напълно неуязвим.

Но не е.

Отначало не разбирам откъде идва изстрелът.

Силен, остър пукот, който отеква между бетонните стени. Двамата с Беатрис подскачаме.

Хасан отваря устата си, лицето му се сгърчва. Червена роза разцъфва на бялата му риза.

От устата му се чува гъргорене. По ъгълчетата й се появява розова пяна.

Хасан пада по очи на пода на микробуса със силен, тъп трясък.

Куратора изважда ръката си от джоба.

Държи пистолета, който Беатрис му даде.

В сакото му дими малка дупка.

— Трябваше да го направя — казва той.

Внимателно поставяме ковчега на земята и се опитваме да издърпаме тялото на Хасан навън. Но той е твърде тежък. Тримата го дърпаме едновременно, но въпреки това не можем да го помръднем.

— Нямаме време за това — казва Беатрис.

Така че го оставяме там, където е.

— Нямах избор — казва Куратора. — Нали? — добавя той. — Не. Нямах никакъв избор.

— Нямаше никакъв избор — отвръщаме в един глас двамата с Беатрис.

Вдигаме ковчега в микробуса и го вкарваме в дървения сандък, след което го покриваме с елова вата.

Опитвам се да гледам навсякъде другаде, освен към Хасан. Но той е толкова огромен, че ми е трудно.

— Нямах избор — мърмори Куратора.

Беатрис изскача навън, бързо заобикаля микробуса и сяда зад волана. Двамата с Куратора трябва да прескочим Хасан, за да достигнем двете седалки зад нея. Оцапвам коляното си с кръв.

Използвайки дистанционно управление, Беатрис отваря вратата на гаража и ускорява покрай редиците паркирани коли и бетонни колони. Едва сега си спомням, че забравих да взема другата си патерица. Нищо.

Гумите скърцат по пода на гаража. Беатрис завива и след това рязко натиска спирачката, за да се изкачи по стръмния, набразден изход. Излизаме в голям заден двор, след което поемаме по пътя през парка.

— Изоставаме от плана с половин минута — казва Куратора.

Беатрис ускорява. Чакъл и малки камъни се удрят в шасито на микробуса.

— Странно — казва Беатрис изведнъж.

— Какво? — пита Куратора.

— Ако Хасан е знаел какво правим, значи и Естебан знае. Но къде е той? Защо не ни спира?

Тази част от парка не е осветена. Беатрис кара колкото се може по-бързо. Тъмните дънери на дърветата се сливат, образувайки черна стена от двете страни на микробуса. Малко животинче, зайче или катерица, замръзва по средата на пътя, осветено от фаровете ни. В мига преди да го сгазим, то се хвърля в храстите.

Беатрис стиска волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й са побелели.

Между дърветата виждаме светлините от паркинга, който се намира до къщичката на пазача на западната порта. Двамата с Куратора дръпваме завесата между предната и задната част на микробуса.

Беатрис натиска спирачката и спуска стъклото на прозореца си. Пазачът я пита нещо и се засмива. Долавям думите „Кока-кола“. Беатрис отговаря. Пазачът се смее. Говорят на испански, така че не разбирам какво си казват. Двойната порта издрънчава и се отваря. Беатрис казва нещо и се засмива.

— Si, si, si! 47 47 Да, да, да! (исп.). — Б.пр. — смее се пазачът.

— Bueno, Carlos — казва Беатрис. — Buenas noches. 48 48 Добре, Карлос. Лека нощ! (исп.). — Б.пр.

В този момент се включва главната аларма.

Името е подходящо. Оглушителният шум за момент ме кара да се зачудя дали не е избухнала Третата световна война. Алармата звучи като смесица от противовъздушна сирена и сирена за мъгла, само че усилена десетократно, така че да я чуват всички в Доминиканската република, Хаити, Пуерто Рико, Ямайка и югоизточна Куба.

Поглеждам през задния прозорец и виждам, че дворецът „Миерколес“ и паркът около него са осветени като хотелски комплекс в Дубай.