Том Егеланд - Пазителите на Завета

Портите спират да се движат. След това автоматично започват да се затварят.

Беатрис натиска педала на газта. Микробусът подскача и се заклещва между портите, които започват да стържат страните му.

Пазачът чука обезумял по задната врата.

— Спрете! Que pasa? 49 49 Какво става? (исп.). — Б.пр. Спрете!

Със силно стържене на метал микробусът се измъква от хватката на вратите.

От двете страни на алеята, свързваща западната порта с широкото авеню, има ниска тухлена стена, покрита с мимоза, плъзнала чак до кованото желязо. Когато излизаме на главния път, Беатрис не поглежда нито наляво, нито надясно. Сив мерцедес набива спирачки и се поднася по асфалта. Шофьорът гневно натиска клаксона си.

Беатрис ускорява микробуса „Кока-кола“ до скорост от сто и двадесет километра в час.

— Хората сигурно си мислят, че бързаме за някой много жаден клиент — отбелязва Куратора.

За щастие по това време на нощта по пътя няма много коли. По средата на авенюто има засадени дървета. Червени и оранжеви светлини примигват от оградата на двореца „Миерколес“.

На следващото кръстовище завиваме надясно. Там ни чака идентичен червен микробус „Кока-кола“. А зад него — съчленен камион „Лексус“, форд „Транзит“ и два „Хамър“-а.

Беатрис набива спирачки. Другият микробус „Кока-кола“ завива по авенюто и продължава в посоката, в която се движехме ние. Беатрис отново подкарва микробуса и го качва в ремаркето на съчленения камион по алуминиева рампа. Портите на двореца „Миерколес“ са изтрили логото „Кока-кола“ от страните на микробуса. След като заключват вратата на камиона, Беатрис, аз и Куратора хукваме към лексуса. Камионът потегля в облак от черни дизелови изпарения. Ние тръгваме след него в лексуса, а зад нас се движат фордът и двата хамъра, натоварени с щурмоваците от Обществото. Десет минути по-късно излизаме заедно на главния път.

След около двеста метра ни настигат полицейските коли и колите на охраната на двореца „Миерколес“. Носят се към нас по авенюто като римски легион: черен форд „Екскържън“, два ландроувъра и осем полицейски коли със сирени и примигващи сини светлини. Оставяме ги да ни задминат. Точно тогава Беатрис получава обаждане. Няколко секунди слуша човека от другата страна на линията, след което затваря.

— Самолетът, който бях наела, е бил заграден с кордон от полицията.

— По дяволите — казвам аз.

— Нищо страшно — казва Беатрис и се усмихва. — Правят точно това, което искам.

Докато полицаите и главорезите на Естебан преследват другия микробус „Кока-кола“ и обграждат наетия от Беатрис самолет, нашият скромен конвой завива наляво, след което правим обратен завой и се насочваме към пристанището.

Десет минути по-късно вече сме на пристанището, което се намира на един нос в устието на реката.

Шофьорът на микробуса „Кока-кола“ се обажда на шофьора на лексуса. Казва, че полицаите и охранителите от двореца „Миерколес“ всеки момент ще го настигнат. Вече били на няколко километра извън града.

— Няма да намерят нищо по-интересно от четиринадесет чувала със сладки картофи и две бъчви с ром — обяснява Беатрис. — А, и петнадесет каси с кола.

Профучаваме покрай бараки, складове, петролни танкери, кранове, паркинг за контейнери и хълмове от захарна тръстика, ситно начукани камъни и фин пясък, готови за износ.

— А, ето тук сме — казва Беатрис.

Корабът „Disideria“ е закотвен за кея с толкова много котвени въжета, сякаш се е опитвал да се измъкне.

Той е черен, елегантен кораб. Мостикът сияе, а на светлината, идваща от фенерите на горната палуба, виждам призрачно бледите лица на няколко моряци.

Съчлененият камион спира до кораба, лексусът и фордът спират зад нас, а двата хамъра отново се стопяват в мрака, най-вероятно на път за най-близкия склад.

Слизаме от колата. Въздухът е изпълнен с далечния вой на сирени. Пристанището мирише на петрол, солена вода и чуждестранни подправки. Пеликан, който изглежда така, сякаш току-що е погълнал малко теле, стои на края на един вълнолом и ни гледа.

Беатрис дава на заден и излизаме от камиона. Докерите вече товарят кораба със стоки. Беатрис иска ние лично да пренесем двата сандъка с ковчега и ръкописите на борда, където те ще бъдат заключени в специалния контейнер в трюма.

Куратора отваря задната врата на микробуса. Изведнъж той се обръща. Аз също се обръщам, за да видя какво гледа.