Том Егеланд - Пазителите на Завета

— Какви неща?

— Наех търговски кораб и контейнер с контролирана околна среда, както и няколко тона захар и кафе, които да доставим в Италия.

Поглеждам я, объркан.

— Корабът се казва „Desideria“ — казва тя, — което означава „копнеж“.

Очевидно съм глупав, защото питам:

— Защо доставяме няколко тона захар и кафе до Италия?

Нито един от двамата не ми отговаря. Сигурно си мислят, че се шегувам.

— Освен това успях да намеря два идентични микробуса и съчленен камион — продължава Беатрис. — И купих четиринадесет чувала сладки картофи и две бъчви домашен ром. Подкупих служителите на митницата, охранителите и докерите от пристанището. Наех товарен самолет, който чака на летището. Говорих с професор Лайлуърт от Обществото, който ще помогне с група специалисти, бивши командоси, които ще долетят от Лондон. Всичко е готово.

— Страхотна работа! — казва Куратора.

— Нищо не разбирам! — казвам аз.

Двамата ме поглеждат с изумление.

— Бьорн, не може да не си спомняш нашия разговор — казва Беатрис. — Ще занесем мумията обратно в Египет. Ще се погрижим правилните хора да получат папирусовия ръкопис.

— И как ще успеем да направим това?

— Трябва да откраднем мумията и ръкописа. Не, „откраднем“ не е правилната дума. Ще си ги вземем. Ще изпълним мисията, която пазителите са изоставили преди петстотин години.

— Ще тръгваме ли?

Куратора стои на прага, нетърпелив.

— Да, нямаме много време.

Беатрис изтупва въображаем прах от рамото ми и ми подава патериците.

Тръгваме по различен маршрут през мазето.

— Естебан държи охранител в началото на стълбището — обяснява Беатрис.

Мазето е лабиринт от тесни, тъмни коридори. Вървим дълго време. Гущери се стрелкат между краката ни по пода. Започвам да се тревожа, че сме се загубили в подземния лабиринт, но Беатрис завива наляво и надясно със самочувствието на човек, който знае прекрасно къде отива.

Здраво стиснал патериците си, аз подскачам след нея.

— Системата за сигурност е толкова модерна, че е почти невъзможно за външен човек да открадне мумията и ръкописа — казва ми тя. — Един непознат няма да успее да преодолее дори външната ограда. Дори катеричка не може да мръдне в парка, без някой от охранителите да забележи това. Но системата не предвижда възможността крадецът да е вътрешен човек. Като мен.

Най-накрая стигаме стръмни, тесни стълби, които водят до първото мазе. След това пресичаме дълъг, тесен коридор, изкачваме второ стълбище и излизаме във фоайето на библиотеката.

— Първо ще вземем папирусовите свитъци. От тук насетне трябва да внимаваме за камери — обяснява ни Беатрис. — Има четиридесет и пет камери, които предават картина на петнадесет монитора на всеки десет секунди, така че мястото е под постоянно видеонаблюдение, както отвън, така и отвътре.

Не съм особено добър по математика, но успявам да изчисля, че има двадесет секунди, през които всяка камера не записва.

— Нямаме много време — посочва Куратора.

— Две камери покриват библиотеката — казва Беатрис. — Едната е в десния ъгъл на тавана, другата е по средата на библиотеката. И двете камери имат слепи точки. Вървете след мен. Не мърдайте, преди да ви кажа.

Когато Беатрис ни дава знак, ние се промъкваме в библиотеката; или по-точно казано Беатрис и Куратора се промъкват, а аз се спъвам в ръба на дебелия килим, удрям рамката на вратата с рамото си и самата врата с едната си патерица, след което изръмжавам от болка. Беатрис се обръща и ме поглежда невярващо.

— Още никой не знае, че съм те пуснала от килията — порицава ме тя през стиснати устни. — В момента, в който някой разбере, с нас е свършено. Ако ни открият, никога няма да избягаме.

— Разбрах.

Притискаме се до стената между две порцеланови вази, в сляпата точка на камерата на тавана.

Когато червената лампичка на камерата изгасва, ние се промъкваме покрай рафтовете с книги до следващата сляпа точка. Беатрис трябва да пробяга разстоянието до скенера на ретини и бутоните за набиране на кода, за да отвори вратата на Свещената библиотека.

Не чувам аларми или забързани стъпки. Но сърцето ми бие толкова силно, че започвам да се чудя как Беатрис и Куратора не го чуват.

Затваряме вратата на Свещената библиотека и се залепяме за стената под камерата. Когато червената лампичка изгасва, Беатрис и Куратора хукват през библиотеката, аз по петите им.