Том Егеланд - Пазителите на Завета

Влизаме във фоайе, където виждам огромна стоманена врата. За щастие тук няма камери.

Беатрис доближава окото си до скенера, изчаква да светне зелено и след това набира двата шестцифрени кода. Всеки път, когато показалецът й натиска бутон, се чува електронно бипкане. Вратата изщраква.

Когато се отваря, отвътре блясва силна светлина.

— Ако Естебан е открил какво сме намислили, ще ни хванат сега — казва тя.

Влизаме в трезора.

Бялата стая ми напомня на хирургия. Тя е стерилна и студена; чувам постоянното жужене на климатика, а в средата на стаята има стоманена маса, върху която лежи кутия от невероятно дебело стъкло.

Беатрис отива до нея, аз я следвам. Гумените шипове на патериците ми скърцат по плочките на пода.

Под дебелите стъкла на кутията, между фино настроени инструменти, които измерват влажността и температурата, лежат шест папирусови свитъка.

На няколко места папирусите са се превърнали в нишковидна прах.

— Книгата на Моисей — казва Беатрис.

Аз се навеждам над масата и с благоговение разглеждам папирусите, гъсто изписани с йероглифи, които не мога да разчета.

Куратора почуква по стъклото с пръстите си.

— Ватиканът иска свитъците да се съхраняват тук, далече от любопитни очи и незаслужаващи доверие служители, които могат да разкрият съдържанието им на външни лица. От петстотин години Ватиканът плаща щедро на рода Родригес, за да пази ръкописите.

Докато двамата с Куратора се бяхме забавлявали в тъмната килия, Беатрис бе подготвяла папирусите за транспортиране.

Под металната маса е скрила алуминиева кутия с шест специално направени отделения. Беатрис грижливо омотава папирусите в коприна, която е с подходящата еластичност, след което внимателно ги премества в техните направени по поръчка гнезда.

Алуминиевата кутия е толкова лека, че Куратора може да я носи сам. Излизаме от трезора и затваряме вратата, след това прекосяваме коридора към крилото, където живее обслужващият персонал. Там няма камери. На края на коридора ни чакат стълби, които отново ни отвеждат в мазето. Там има по-малък шанс да срещнем някого. Беатрис върви най-отпред с фенера, следвана от Куратора и алуминиевата кутия. Аз подскачам най-отзад.

Отново минаваме през лабиринта от подземни коридори. Нямам представа дали са същите, по които минахме първия път. Долу е тъмно и ми е трудно да различа един коридор от друг. Но Беатрис знае къде отиваме. Най-накрая тя отваря тежка метална врата, която скърца като във филм на ужасите, и влизаме в подземен гараж, осветен от силна неонова светлина.

— Естебан построи гаража през седемдесетте, дотогава това бяха складови помещения — обяснява Беатрис.

Тя отваря задната врата на червен микробус с логото на „Кока-кола“, изписано отстрани. Отзад лежат два тежки дървени сандъка. Единият е дълъг и правоъгълен, другият малък и квадратен. Куратора слага алуминиевата кутия с шестте папирусови свитъка в по-малкия сандък, след което я покрива с хартия и елова вата.

Правоъгълният сандък е точно толкова голям, колкото да побере ковчега с мумията.

Облягам една от патериците си на стената на гаража. Ако искам да помагам с пренасянето, едната ми ръка трябва да е свободна.

Излизаме от гаража и попадаме в поредния лабиринт от коридори, този път от западната страна на двореца. Завиваме надясно, минаваме през аленочервена метална врата и изведнъж разпознавам богато украсения коридор, който води до мавзолея.

Оказва се по-лесно да ходя, подпирайки се само на една патерица, и започвам да се чудя защо толкова дълго време съм ползвал и двете. Докторът в Италия не ми каза колко дълго трябва да ги мъкна със себе си; норвежкият доктор, който смени гипса ми с бинт, също не спомена патериците. Може би е трябвало да ги захвърля преди седмици. Типично за мен.

Спираме пред врата, намираща се един етаж под мавзолея. Тук няма камери. Беатрис набира кода. Минаваме през вратата, но след това трябва да изчакаме тя да се заключи зад нас, за да може Беатрис да използва скенера и да въведе втория код. Отваря се втората врата.

Изкачваме се по стълби, водещи в стая зад мавзолея.

— Окей — казва Беатрис. Обръща се към мен и дълбоко си поема дъх. — Това е най-деликатният момент.

— Защо?

— В мавзолея има две камери и охранителите непрекъснато виждат ковчега на един от мониторите, така че трябва да прережем връзката.

— Това не е ли рисковано? Ако направим това, те със сигурност ще разберат, че има нещо нередно. Няма ли да е по-добре просто да се надяваме, че не гледат мониторите?