Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Всички митове за Луцифер, падащ като факла от небето, за Сатаната, за нефилимите, за ангелите и демоните — всичко произтича от срещата на човека с Oûäh и народа му. Същества, които до голяма степен са изглеждали като нас, но били толкова огромни, могъщи, мъдри и стари. Чудно ли е, че хората са ги приемали за богове?

По това време понятието ангел не било въведено — не и според християнската представа за тези полубожествени духове. Когато свещениците искали да почетат и придадат образ на Oûäh, като крилато божество, долетяло от небесата, те избрали символ, свързан за тях с най-красивата и величествена птица, която можели да си представят: пауна. Мелек Таус. Първият ангел.

Не е ли изключително характерно за човешката природа това, че ние, водени от свещеници и пророци, по-късно сме ги превърнали в дяволи и демони?

Според митологията Сатаната се е сдобил с една трета от небесните ангели в бунта си срещу Бог. Източникът са двеста астронавти, дошли при нас от небето, от космоса. Не сме ли се отнесли крайно несправедливо към тях, превръщайки ги в дяволи и демони? Дошли са, за да ни помогнат. Били са наши приятели. Учители. Посветили са ни в земеделието и изкуството да се изграждат държави, астрономията и математиката — всичко, от което се нуждае една цивилизация, за да се развива. Превърнали са ни от примитивни племенни номади в цивилизовани, мислещи хора. Оформили са човечеството. Научили са ни как да организираме една цивилизация.

А какво са получили в отплата? Направили сме ги зли. Възприели сме ги като заплаха. Като нещо опасно. Превърнали сме ги в демони. В помощници на злото. Разбрали сме ги по възможно най-ужасния начин. Не е ли типично за нас, хората, да виждаме най-лошото у другите?

Някой трябва да възстанови изгубената им чест. Заслужават го. Бьорн Белтьо, искам смирено да те призова: разкажи историята им. Окажи им честта и уважението, а и благодарността, която заслужават.

Това беше всичко, което имах да кажа, мой млади приятелю. Уморен съм. Това стига. Мир с теб.

Твой приятел: Джовани Нобиле

P. S. За първи път от четиридесет години насам без страх мога да подпиша писмо със собственото си име. Това е като да откриеш себе си.

P. S. 2 Не мисля, че дъщеря ми Силвана ще има нещо против да поддържате връзка.“

Ал Хила

3 септември 2009

Тази нощ дълго будувах в леглото и се чудех кога ли е трябвало да прозра положението на нещата. Наистина ли бях толкова наивен, както намекна Моник? Да, може би. Вероятно.

Моник замина още на същия ден. Налагаше се да уреди погребението. Обещах да поддържаме връзка.

— Хубаво — написа тя в тефтера си.

Нещо в погледа й…

Хубаво…

Май сега трябваше да я наричам Силвана. За мен обаче винаги ще си остане Моник.

Когато най-сетне заспах, сънувах планетата на Oûäh. Там имаше нещо познато, чудно как, или пък бе самият сън, не знам. Скитах се из гора с червена растителност, не зелена, сякаш я бе обладала есента. Долината се намираше в гориста планинска местност. Слънцето бе по-голямо от нашето, червеникаво. Планетата имаше две луни. Едната — голяма и розова, другата много по-малка и синкава; може би малка луна, кръжаща около голямата. Сънувах море с платноходки, подобни на финикийски търговски кораби, закотвени до свръхмодерни аеродинамични плавателни съдове от лъскав метал. Вълните къпеха голите скали по брега. Тук и там над водната повърхност се протягаха непознати дървета. Някои приличаха на палми, други имаха огромни листа с тръни; трети бяха покрити с малки цветчета. Залезът зад хоризонта оцветяваше облаците в червено. Някакъв чужд отблясък в пречупването на светлината създаваше илюзията за нещо, блеснало в златисто, сякаш ръката ти би го погалила, ако я пъхнеш в светлината. На хоризонта, в полите на планината, се мержелееше силуетът на град. Къщите бяха тесни и високи, по-скоро кули, но формата им, без ъгли и остри ръбове, придаваше на града вида на село от сраснати глинени къщурки или термитници. Някои имаха издатъци и ниши, кули и шпилове, други бяха голи и гладки. На места ги свързваха мостове. Прозорците май бяха поставяни безразборно, сякаш къщите нямаха етажи, а бяха построени на различни нива, чиято логика трудно можеш да разбереш. Тук и там между сградите летяха подобни на гущери…

— Бьорн!

… птици.

— Събуди се! Бьорн!

КК почука, отвори вратата и ме изтръгна от съня ми само с едно движение. Изтърси се сред облак прах и ентусиазъм.