Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Oûäh — отвърнах аз.

Той протегна кокалестата си ръка и ме погали по косата.

Вече сте готови.

Усмихна се. Мисля. В бледия поглед долових угрижено униние. В съня си усетих пристъп на копнеж да опозная това топло, грозновато създание, умряло толкова отдавна.

Ами ако това не е сън, Бьорн.

Не е ли?

Ами ако сънят свързва мислите ни въпреки всичко, което ни разделя: време и пространство, живот и смърт.

Погледите ни се срещнаха. Не можех да видя цвета на очите му. Протегнах ръка и го докоснах. Кожата му беше различна. Дебела. Груба. Люспеста. Червеникава.

Oûäh…

Не знаех какво да кажа. Сънят вече бледнееше. Отчаяно се опитвах да се вкопча в него, в усещането, в нежността, която изпитвах към това чудновато създание.

Ами ако…

Тогава образът му изчезна.

Отворих очи и се опитах да извикам съня обратно. Не се получи. Нямаше го.

Вече ми липсваше. Макар да бе просто сън.

Може би в него виждах себе си. Самотен. Различен. Далеч от дома. Имам навика да се идентифицирам с какво ли не.

Вавилон

2560 г. пр.Хр.

Тази нощ ще умра — мисли си той.

Увереност, не предположение. Жажда за покой. Прозрение… Времето ми на този свят изтече. Да, да, да… Чувства ли печал? Изпитва най-вече нетърпелив копнеж. Необяснимо усещане, че ще си отиде у дома. Смъртта — мисли си той, — е просто преход. Промяна.

Крачка по крачка е напредвал по стръмното стълбище към върха на пирамидата. Ревматичните крайници го болят. Спира. Още пет стъпала. Диша дрезгаво и хрипливо. Изтощен е. Само аз останах — мисли си той. — Най-сетне тази нощ ще дойде и моят ред. Поема си дълбоко дъх и продължава да се клатушка напред. Високото тяло се олюлява. Хваща се и се свлича върху трона, който са построили за него. Харесва му да седи така на върха на пирамидата, да гледа небето, града и пустинята. Сред къщите проблясват факли и светилници. Вавилон… Колко време вече е негов дом? Толкова, толкова дълго.

Кожата му, сивкаво-червена и груба, сърби и се лющи. Сърбящият обрив го мъчи още откак пристигна. Ужасното пустинно слънце! Обича нощта. Мракът. Прохладните ветрове, изпълнени с миризми. Над него се шири небесният свод в одеяние от звезди. Обича небето. Преди много години, когато посети приморския град, той изпита същата тиха радост да си седи сам на плажа и да се взира в хоризонта. Всички морета си имат бряг. Небето — мисли си той, — няма край . Долавя врява откъм града — гласове и джафкане, дрънкане на струнни инструменти, нежния тон на флейта. Усеща миризмата на храна — дори и след всичките тези години си има проблеми с храната, която ядат — и сладникавия дъх на бостаните с пъпеши.

Когато огньовете угасват и градът утихва, той се спуска по всичките стъпала до основата на зикурата. Довлича се до входа. Там спира. За последен път обръща поглед към околността и града. Вдига очи към звездното небе, изпълва дробовете си с въздух — този противен, сух пустинен въздух — и бавно издиша.

Текстовете са готови. Изписал ги е дума по дума, ред по ред и ги е скрил за идните поколения. Указанието от злато, посочващо къде да открият останките му и цялото му наследство. Сребърния ръкопис, разказващ историята на живота му. Също и копието на двата текста, написано върху амфорий, който е донесъл от дома. Хубаво е скрил ръкописите — в пирамида при владетел, далеч в египетското царство. Как ли му беше името? Не си спомня. Всичките тези чужди имена… Кога ли текстовете ще звучат смислено на онези, които се опитат да ги четат? След хиляда години? След пет хиляди? Устните се присвиват в нещо, напомнящо усмивка. След десет хиляди години? Или пък никога? Толкова са простовати тези хора. Толкова наивни, ограничени, толкова невероятно прости. И опасни. За самите себе си. Едни за други.

Какво ли да очаква следващата група след пет хиляди години? Доколкото му е известно, човеците може да са се изтребили дълго преди това. Толкова обичат насилието. Войната. Пълни са със сила. Дали познанието няма да ги направи по-миролюбиви? Поне с течение на времето. Надеждата умира последна — мисли си той.

Влиза, пали факлата и завърта тежките ръчки, които затварят вратите, запира ключалките и активира механизма за запечатване. Слива се с тишината и мрака. Носи се бавно през коридора към каменния пиедестал с леглото. Когато построиха зикурата и хората го осветиха в тяхна чест, тук се нанесоха двеста души…