Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

Пред входа на лагера бе изникнал медиен център. Много от по-големите телевизионни компании бяха изместили военните си кореспонденти и сателитни предаватели от Багдад.

Въпреки огромните заглавия във вестниците и дългите репортажи за Вавилонската кула, не бе изтекла и дума за Oûäh. КК страшно се притесняваше да не би откритието да се разчуе. Според него подобна новина трябваше да бъде представена на света с уважението, което заслужаваше. Планът беше президентът на САЩ да изложи информацията пред Генералната асамблея на ООН в реч, излъчвана директно по целия свят.

За журналистите откритието на Вавилонската кула бе нещо средно между исторически куриоз и военнополитическо усложнение. Никой не подозираше с какво всъщност се занимавахме. В крайна сметка май беше все едно.

Вървях от столовата към заседателната зала, когато я видях. Бяха я оставили на паркинга и идваше пеша сред облак прах по тясната пътека до бараките.

Моник.

Когато ме забеляза, тя се спря. Остана на място. Вятърът развяваше косата й. Вече не беше руса. Беше черна като въглен.

— Моник! — възкликнах аз, когато се приближихме достатъчно.

Очите й бяха отекли, зачервени и безизразни. Едва сега осъзнах. На друго място в света, в леглото си в Амстердам, Дирк ван Рийсевийк бе спрял да се бори за всяка глътка въздух, която го поддържаше жив.

Прегърнах я и прошепнах:

— Моите съболезнования.

Тя притисна ръката ми. Устните й оформиха думата „благодаря“. Обгърнах я непохватно с ръка, нещо между утешителна прегръдка и нежна ласка. Тя извади тефтерчето. „Седях до него, когато затвори очи.“ Погледът й ме караше да се чувствам неудобно. Стори ми се, че се канеше да напише още нещо. Колебаеше се. Нещо — мисъл, несигурност — не даваше на писалката й да помръдне. После написа: „Жадна съм“.

— Дошла съм да ти разкажа нещо — написа Моник.

Седяхме на платформата отвън с чаши американска лимонада с лед. Бях изнесъл и два вентилатора — по един за всеки. Въздушната струя караше листите на тефтера й да плющят.

Някъде дълбоко в себе си се надявах да напише, че ме обича. Че иска да остареем заедно. Че най-сетне можеше да прекъсне връзката с Дирк и да последва чувствата си. Към мен. Нещо от сорта. Бьорн, романтикът.

— Знам, че се разочарова — написа тя. — Не се преструвай, че не разбираш. Смяташ, че съм те подвела.

Честно казано, не можех да отрека. Тя ме бе подвела. През цялото време е била на страната на КК.

— Не можех да кажа нищо. Не и тогава — написа тя. — Но сега Дирк го няма… Той настояваше. През цялото време. Беше мономаниак по въпроса за анонимността ни. — Погледна ме въпросително. — Наистина ли не си го разбрал?

Нямах представа за какво говореше.

В продължение на десет-дванайсет секунди драскаше заврънкулки в тефтера. После написа:

— Кой беше Дирк?

— Мъжът ти.

Тя се сепна, сякаш Дирк току-що се бе превърнал в полтъргайст и се бе възползвал от случая да й дръпне ухото.

— Мъжът ми? Защо мислиш така?

Изразът на съвършено неподправено изумление не беше театър.

— Аз… винаги съм го приемал за естествено. Сигурно някой ми го е казал. Не сте ли били женени?

— Женени? Никога! Абсурд!

Тя дълго клати глава.

— Никога не съм ти давала повод да мислиш подобно нещо.

— Съжалявам. Така реших. Трябва да съм разбрал погрешно.

Тя пак се поколеба, преди да започне да пише:

— Задай си въпроса: защо с Дирк живеехме под прикритие?

— Предпочитали сте дискретността и усамотения живот?

— Мили мой, наивен Бьорн.

Струята на вентилатора ме гъделичкаше по гърба.

— Дирк ван Рийсевийк не беше холандец — написа тя. — Италианец беше. Истинското му име е Джовани Нобиле.

Джовани Нобиле…

Демонологът. Италианският теолог.

— Мислех, че е бил убит?

— Той искаше всички да си мислят така.

Погледнах я.

Тогава разбрах. Най-накрая. Най-сетне проумях. Глупав, глупав Бьорн. Погледнах красивото й лице, златистия тен на кожата й, кафявите очи.

— Ти си дъщеря му.

Тя кимна.

— Никога не си му била съпруга. Ти си дъщерята на Джовани Нобиле.

Кимване.

— Ти си Силвана.

Тя продължаваше да кима.

— Да — написа тя, — аз съм Силвана Нобиле.

И започна да разказва.

Писа. Дълго. Четях историята й. Лист по лист. С насълзени очи.

Четох за деня, когато я отвлекли пред училището. Когато я положили в ковчег. Четох за безкрайните часове, докато е лежала затворена.