Джон Нанс - Терористи

— Можеш ли да го извадиш от седалката и да му направиш изкуствено дишане? — попита Дан.

Тя се обърна към втория пилот. Не можеше да разбере защо той управлява самолета с наведена глава.

— Дани, какво има?

— Не виждам, Брита. Нещо избухна пред нас.

— Боже мой!

— Самолетът е на автопилот. Помогни на Пийт. Засега не се тревожи за мен.

— Не виждаш!

— Брита, помогни на Пийт!

Тя кимна, дишайки учестено.

— Добре. Ще ми трябва помощ.

Старшата стюардеса се хвърли към вратата на кабината и я отвори. Първото нещо, което се изправи пред нея, бе човекът, който се надяваше да види. Запомнянето на имената на пътниците от първа класа винаги бе въпрос на чест за нея, а сега бе като божи дар.

— Доктор Таш!

Лекарят и жена му гледаха вратата на кабината от момента, в който Брита влетя вътре. Очите му бяха приковани в нейните. Той стана от мястото си.

— Тук съм.

— Имам нужда от помощ. Капитанът не диша.

Стюардесата отстъпи настрани, за да пусне лекаря да влезе. Робърт Маккейб го последва.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита репортерът.

— Вероятно — отвърна Брита.

Лекарят се бе привел над капитана. Очите му бяха разширени от изненада, докато, също като нея, търсеше пулса му.

— Как да сваля тази седалка назад? — попита той.

— Електрическа е. Бутоните са на предния десен край — отговори Дан.

Робърт се придвижи напред, за да помогне на Греъм Таш да премести отпуснатото тяло на капитана от седалката. Двамата изнесоха Пийт възможно най-внимателно през вратата на кабината. Сюзън Таш ги чакаше отпред.

— Какво имаме, Греъм?

— Сюзън, започни изкуствено дишане и сърдечен масаж. Дихателните му пътища са чисти. Първо дишането. Госпожице? — обърна се Греъм към Брита. — Ще ми трябва куфарчето ви за първа помощ.

Тя кимна и веднага изчезна в кабината. След секунди се появи отново с голяма бяла метална кутия. Греъм започна да я отваря.

— С какво мога да помогна? — попита Робърт лекаря.

— Вижте как е вторият пилот.

Няколко от пътниците в първа класа бяха станали и стояха прави до местата си. Те наблюдаваха случващото се, несигурни какво да правят. Старшата стюардеса вдигна поглед към тях.

— Моля, не се притеснявайте! След минута ще ви обясним. Другият пилот управлява самолета. — Тя коленичи до Пийт и погледна лекаря. — Зле ли е?

Той поклати глава.

— Още не знам. — Греъм Таш бързо сложи стетоскопа и започна да търси пулс.

Сюзън завършваше първата серия обдишване. Пулс нямаше.

— Имаме ли дефибрилатор? — попита тя.

— Да — отвърна Греъм.

Робърт Маккейб влезе повторно в кабината и отиде при втория пилот.

— Кой е? — попита Дан, усещайки присъствието му.

Въпросът обърка Робърт. Светлината в кабината не беше толкова слаба.

— Робърт Маккейб. Добре ли сте?

— Не.

— Какво… какво стана? — Журналистът виждаше, че вторият пилот стиска очи. Главата на мъжа бе наведена надолу, а кръвта се бе дръпнала от изкривеното му от болка лице.

Дан поклати глава.

— Нещо избухна пред нас. Светлината беше невероятна. Мисля, че временно загубих зрението си поради заслепяването.

Робърт усети как сърцето му заби по-силно. Каза си, че това не може да се случва току-така.

— Как е капитанът? — попита вторият пилот.

— Казахте… очите ви…

— Не виждам. Лекар ли сте?

— Не, той преглежда другия пилот.

— Тогава ми кажете как е капитана.

Маккейб усети как главата му се завъртя. Той обърна очи към вратата.

— Той… правят му изкуствено дишане и сърдечен масаж. Не диша.

Агонизиращ вик от седящия в дясната седалка мъж накара журналиста да се обърне отново към него. Вторият пилот дишаше бързо поради голямата болка, която очевидно изпитваше.

— Ще повикам лекаря.

Робърт се обърна, за да излезе от кабината, но Дан го спря.

— Момент! Пилот ли сте?

— Не.

— Имате ли някакъв опит в пилотирането?

— Не, никакъв, съжалявам.

— Добре, ако намерят пилот, доведете го незабавно.

Маккейб излезе от кабината. Стомахът му бе свит на топка, мислите — напълно объркани. Какво би могло да е избухнало? Ракета? Може би. Какво беше политическото положение? Изведнъж не можеше да си го припомни, но вероятността да са нападнати от Китай мина през главата му.

Какво друго би могло да заслепи пилот, питаше се той. Кошмарно предположение даде отговорът. О, боже мой! Ядрен взрив. Но защо нямаше ударна вълна? Щеше ли да ги разкъса? Може би не, помисли си той, ако взривът бе на няколко стотици мили от тях или детонацията е била малка. Но всички може да сме обречени заради радиация.