Джон Нанс - Терористи

Автопилота!

Офицерът се протегна към козирката и натисна квадратния бутон за включване на автопилота. Той усети как огромната машина започна да се стабилизира.

Боже мой, какво става? Няма разхерметизиране. Значи предното стъкло е цяло.

Автонавигационната система бе настроена за изкачване, преди Пийт да я беше изключил, спомни си Дан. Трябваше да включи отново и автодроселите. Но трябваше ли да се изкачват? Може би не.

Да обявя извънредно положение… трябва да се върнем… може би трябва да изхвърлим гориво, тежки сме.

Дан включи автодроселите. Той натисна бутона за поддържане на височината. Молеше се да е напипал точно него. Чу как дроселите са преместиха, докато той опипваше панела пред себе си, търсейки бутона за връзка с кулата.

— Хонг Конг, някъде пред нас да е имало ядрен взрив? Нещо… нещо се взриви.

— Повтори, Меридиан.

— Нещо избухна точно пред нас! Мисля, че сме ударени. В кабината сме само аз и капитанът. Той не отговаря. На автопилот сме. Аз съм първият офицер. Очите ми бяха лошо наранени. Не виждам. Имам нужда от помощта ви.

Гласът от земята звучеше почти така разтревожено както и този на Дан.

— Меридиан, тук е Хонг Конг. Приближавате нула-осем-два градуса и сте на височина дванадесет хиляди фута, земна скорост триста и четиридесет възела. Какви са намеренията ви?

— За бога, Хонг Конг, не знам. Аз… нека да се успокоя малко и да се опитам да… си спомня. Не прекъсвайте връзката. Кажете ми, ако трябва да сменя честотата, за да остана на вашия обхват.

Дан едва дишаше от болка и страх. Той се застави да успокои дишането си и да принуди изгарящата болка, която го бе обсебила да освободи съзнанието му.

— Трябва да се върнем. В това съм сигурен. Обявете ни… искам да кажа обявявам извънредно положение.

— Разбрано, Меридиан. Приехме обявяването на извънредното положение. Уведомяваме ви, че към Хонг Конг приближава буря и започва да вали. Засега поддържайте настоящия курс. Гръмотевица ли ви удари, Меридиан?

Може би беше гръмотевица, помисли си Дан. Не, не може да е била гръмотевица. Тя не е толкова ярка.

— Меридиан, един въпрос. На борда ви има ли подсилващи пилоти?

Режещата болка в очите му се усилваше, измествайки всичко от съзнанието му. Първият офицер се бореше да надмогне болката.

— Не, Хонг Конг, екипажът ни е двучленен.

Трябва да извикам някой, каза си той, и затърси с лявата си ръка интеркома. Първо не можа да намери необходимия бутон. Най-накрая натисна „до всички“ и му се наложи да чуе обажданията на повечето стюардеси от различни места в самолета.

— Брита, къде си?

— Тук съм. Ти ли си, Дан? Звучиш странно.

— Моля те… качи се веднага горе! В извънредно положение сме. Трябваш ми! Чакай! Първо попитай по уредбата дали на борда има пилот, дори и… дори и всички да се уплашат.

— Аз вече се уплаших. Идвам веднага.

Брита Франц усети как стомахът й се свива на кълбо. Тя натисна друг бутон на същия апарат и се опита гласът й да прозвучи спокойно, когато каза:

— Дами и господа, говори главната стюардеса. Моля, слушайте внимателно. Нашият екипаж моли всеки, който има разрешително за пилотиране, да се обади, като натисне бутона за повикване.

Настъпи тишина. Пътниците от лявата й страна я погледнаха уплашено. Те бяха единствените, които можеха да видят страха, изписан на лицето й.

Бил Дженкинс се появи до нея. Той мълчаливо изчака тя да повтори:

— Уважаеми пътници, отново ви моля, ако сред вас има някой с разрешение за пилотиране, независимо на какво, натиснете бутона за повикване. Не знам причината, поради която пилотите отправиха тази молба, но моля за съдействието ви.

Бил се приведе към нея.

— Брита, аз ще продължа. Ти по-добре се качи горе.

Без да каже дума, тя се обърна и забърза към стълбите. След като ги изкачи, се затича с ключа от кабината в ръка. Вратата беше отключена.

Старшата стюардеса инстинктивно я затвори зад себе си. Тя остави очите си да привикнат със слабата светлина в кабината. Пийт седеше в капитанската седалка, но нещо не беше както трябва. Тялото му беше отпуснато наляво, а главата назад.

— Дан? — извика тя. — Какво става?

— Виж как е Пийт! Виж как е! Бързо!

Брита се обърна към капитана и устата й пресъхна. Страх прониза сърцето й, когато видя, че очите му са отворени. Тя докосна врата му и потърси сънната артерия. Нямаше пулс. Стюардесата обърна главата му. Тя безжизнено се превъртя на другата страна.

— Боже мой, Дан! Той не диша! Не мога да напипам пулса му!