Майкъл Ридпат - Хищникът

Меган се изчерви. Загриженият му поглед изразяваше нещо много повече от тревога за една стара приятелка.

— Благодаря ти — каза тя и докосна ръката му.

Ерик й се усмихна. Поседяха така; ръката й докосваше неговата; моментът се стори на Меган цяла вечност.

— Хайде да поговорим за нещо друго — каза Ерик. — Какви са знаменитите кеймбриджки преподаватели? Всички ли са толкова откачени, колкото изглеждат? И какво правят сега, когато вече не могат да вербуват шпиони за КГБ?

Меган се впусна в описание на някои от ексцентричните типове, които бе срещнала. Това доведе до размяна на спомени за професорите им в Амхърст. После разговорът стана по-личен. Обсъдиха главните решения, взети през живота им, и защо са постъпили така.

Ерик заговори за Каси.

— Ти си я виждала, нали?

— Да. Няколко пъти. Когато тръгнахте заедно.

— Какво мислеше за нея?

— Мила е. И много красива. Не мога да кажа, че я харесвах, но тогава бях малко предубедена.

— Съжалявам — каза Ерик. — Глупав въпрос. Но ти си права. Тя изглежда безупречна съпруга. Красива, интелигентна, очарователна.

— И баща й е голяма клечка в Републиканската партия.

— Това не е честно.

— Съжалявам — извини се Меган, но всъщност не съжаляваше. Не й хареса това изброяване на прелестите на Каси.

Ерик се намръщи.

— Не знам. Макар никога да не съм го признавал пред никого, това сигурно беше още един плюс в нейна полза. Фактически тя изглеждаше безупречна във всяко отношение. Всичките ми приятели го казваха. И сигурно бяха прави… за първите две години.

Пулсът на Меган се ускори.

— За първите две години ли?

— Да — отвърна Ерик и замълча.

— Защо? Какво стана после?

— Не знам. Нямаше нищо общо с поведението й — тя винаги е била безупречната съпруга. Ставаше дума за мен. Започнах да разбирам, че търся нещо друго от жената, която трябва да обичам цял живот. Нещо, което поради някаква причина Каси не можеше да ми даде.

— Нещо друго ли? Какво имаш предвид?

— Не знам. Трудно е да се опише. — Той я погледна в очите. — Е добре, всъщност знам. Както и ти.

Меган се опита да се пребори с вълнението си. Тя го знаеше! Чувството й, че между тях съществува уникална връзка, се потвърди. Сигурно беше, че Ерик също го знае.

— Това сигурно е доста неприятно за Каси, нали? — попита внимателно тя.

Ерик кимна.

— Да. Неудобно ми е да говоря. Толкова е неблагодарно от моя страна след всичко, което тя направи за мен. Но това е положението.

— Ще предприемеш ли нещо? — попита Меган. За момент й се стори, че отива твърде далеч, но трябваше да разбере. Просто трябваше да разбере.

Ерик изглеждаше объркан.

— Не знам. Истината е, че през повечето време мисля за работата си. И обичам Уилсън. Не. Очаквам да се отчуждаваме все повече и повече. Но е тъжно.

Гърлото на Меган пресъхна.

— Да, така е.

Искаше й се да му се хвърли на врата, но той бе женен и макар да беше нещастен, личеше, че не мисли за развод. Дори не намекна, че някога е изневерявал на жена си; напротив, създаваше впечатлението на верен, макар и понякога отсъстващ съпруг. Тя не можеше да поеме отговорността за развалянето на едно семейство, нали? Ами Крис? Подновяването на връзката с Ерик щеше да е жестоко към него. А тя не искаше да е жестока с Крис.

Ерик погледна празните им халби.

— Мисля, че вече спря да вали. Какво ще кажеш да намерим някое място за вечеря?

— Да — съгласи се тя веднага. И не можеше да отговори другояче — просто нямаше избор.

Накрая влакът на Крис потегли и след десет минути спря на гарата в Кеймбридж. Крис почака две минути да пристигне влакът на Дънкан и двамата скочиха в едно такси. След двайсет минути стигнаха до реката и изтичаха по моста до „Форт Сейнт Джордж“, но от Ерик и Меган нямаше и следа. Крис се обърна към бармана — върлинесто луничаво момче с обида.

— Идвали ли са двама американци? Висок мъж и млада жена с дълга къдрава коса?

— О, да — отговори момчето. — Тръгнаха си преди две минути.

— Благодаря. — Крис се обърна към Дънкан. — Сигурно са тръгнали през ливадата към града. Хайде.

Изтичаха навън и огледаха обширния парк. Беше много тъмно и макар уличните лампи да осветяваха един път, който пресичаше ливадата, не успяха да ги забележат.

— Насам — каза Крис и забърза по един път, който водеше до светлините на колеж „Джизъс“ и центъра на града. Молеше се Меган да е добре и Ерик да не я е докоснал.

Тери вдигна очи от портативния шах на предната седалка и видя как две фигури изскочиха от едно такси и се втурнаха към моста. Веднага ги позна. Щом таксито отпътува, се приготви да излезе от колата, но видя, че идва друго такси. От него слезе висок мъж с дълго палто, погледна към моста, по който бяха изчезнали двамата, и ги последва.