Майкъл Ридпат - Хищникът

— Знам, Крис. И знам, че бях нечестна към теб през последните няколко дни. Съжалявам за това, наистина съжалявам. Но ти си прав — то е заради Ерик. Просто искам да изясня чувствата си и трябва да говоря с него. Затова отивам да се срещна с него тази вечер.

— Меган…

— Съжалявам, Крис. — И тя затвори.

Крис зяпаше изумено слушалката. Погледна часовника си. Пет и двайсет. Можеше да успее да стигне до „Форт Сейнт Джордж“ за седем. Нямаше време да се връща до апартамента си, за да вземе колата, но ако хванеше влака от Кингс Крос, щеше да успее. Трябваше да стигне до кръчмата преди срещата на Меган с Ерик.

Набра номера на Дънкан.

— „Хоншу“.

— Дънкан, лоши новини. Тази вечер Меган ще се срещне с Ерик в една кръчма в Кеймбридж. Ще му разкаже всичко, което открих. Тревожа се за нея. Заминавам веднага за Кеймбридж. Искаш ли да дойдеш?

— Добре. Как ще стигнеш дотам?

— С влака от Кингс Крос. Ти можеш да хванеш влак от Ливърпул стрийт. Ще се срещнем на гарата в Кеймбридж и ще отидем в кръчмата. Трябва да стигнем там преди Меган.

— Добре. Ще ти се обадя по мобилния телефон, когато разбера в колко часа пристига влакът ми в Кеймбридж.

Крис затвори, сбогува се с шашнатия Оли и тръгна към вратата.

Ягуарът се носеше по магистрала М11 със сто и трийсет километра в час почти безшумно. Тери шофираше. Ерик седеше отзад спокоен, елегантен в тъмния си костюм, бяла риза и вратовръзка „Ферагамо“. Беше доволен.

— Мисля, че ще се справим, Тери.

— Надявам се, сър.

— Трябва просто да убедя Меган да мълчи и да забрави за убиеца на Ленка. Мисля, че тя е почти съгласна.

— Сигурен ли сте, че не желаете да се справя с другите двама? Не искаме да отидат при ченгетата, нали?

— Мисля да ги оставим на нашия приятел Маркъс. Той е примитивен и опасен. А без тях полицията няма да стигне доникъде.

— Не мислите ли, че има риск той да се раздрънка, когато го хванат?

— Не — отвърна Ерик. — Няма да има смисъл. Той ще смята, че е убил човека, който е убил брат му. И полицията сигурно ще му повярва, тъй като няма да остане никой, който да му противоречи. Той няма причина да ме повлече със себе си. Във всеки случай аз просто ще отричам всичко. Един добър адвокат ще ме защити без проблем.

— Значи проблемът е само Меган?

— Само Меган. Ще ме чакаш ли на паркинга?

— Не мога. Прегледах картата и изглежда, че тази кръчма дори не се намира край път. Ще трябва да паркираме от другата страна на реката и вие да минете по моста.

— Няма значение. И без това не съм сигурен дали ще се върна с теб тази вечер.

— Няма ли?

Ерик се опита да игнорира любопитството в гласа на Тери.

— Трябва да видя как ще се развият нещата.

— Да, сър — отговори Тери, докато слизаше с ягуара от магистралата на пътя към Кеймбридж.

Крис взе метрото до Кингс Крос направо от Оксфорд Съркъс — в този пиков час то беше по-бързо от такси. Пристигна на гарата точно навреме, за да скочи във влака, който потегляше в пет и четирийсет и пет и пристигаше в Кеймбридж в шест трийсет и шест. Щеше да му остане време, за да хване такси до „Форт Сейнт Джордж“ и да стигне там преди седем.

Влакът тъкмо напускаше гарата, когато мобилният телефон на Крис иззвъня. Беше Дънкан. Бе хванал влак от Ливърпул стрийт, който щеше да стигне в Кеймбридж в шест и четирийсет и четири. Крис каза, че ще го чака на перона.

На десет минути от Кеймбридж композицията забави ход и спря. Крис запотропва нервно с пръсти. Не беше подготвен за такова закъснение. Навън се стъмваше. Ясното небе, вече бледо синьо-сиво, се смрачаваше, запълвано от мастиленочерни облаци, които идваха от мочурищата на запад. Влакът не помръдваше. Дъждовни капки пръснаха за няколко мига по стъклото на купето, а после сякаш се изля водна стена. Целият вагон се клатеше от вятъра.

Крис гледаше разстроен дъжда навън. Щяха да закъснеят. Вече нямаше начин да стигнат до кръчмата преди Ерик и Меган. Какво можеше да й направи Ерик? Крис не можеше да понесе мисълта, че той ще й навреди по някакъв начин. Но ако тя му разкажеше за всички разкрития на Крис, Ерик щеше ли да има някакъв избор?

Освен ако… Освен ако Ерик не планираше да я прелъсти. Наистина, тя нямаше да му позволи да го направи. Крис не знаеше дали това е инстинкт, или ревност, но се страхуваше, че може и да му позволи. В този момент тази мисъл бе прекалено ужасна за него, за да разсъждава върху нея.

Страховете му бяха прекъснати от съобщение по високоговорителите на влака, че е имало проблем на прелез точно пред тях и влакът скоро ще потегли.