Майкъл Ридпат - Хищникът

Крис бе усетил всичко това и тя затова му се ядоса. Отрече очевидното и бе нечестна с него. Харесваше го, харесваше го много и не искаше да го нарани, но чувстваше, че не може да контролира ситуацията. До тази седмица не вярваше в провидението. Сега чувстваше, че то поема живота й, а нейната роля е само в това да не му пречи.

Но беше сигурна, че Крис греши в убеждението си, че Ерик е убил всичките тези хора. Тя познаваше Ерик и знаеше, че той никога няма да направи нещо подобно. А към Иън и Дънкан се отнасяше с недоверие и бе сигурна, че единият от двамата е отговорен за убийствата. Ревността на Крис го правеше неспособен да види това, което за нея беше съвсем очевидно.

Тя седна и започна да работи върху записките си. Но скоро се отказа — не можеше да се съсредоточи. Затова извади едно старо оръфано томче на Емили Дикинсън, подарено й от Ерик още в колежа. Познатите стихове я успокоиха като стари приятели със стабилните си, неизменни и надеждни ритми.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Ало.

— Меган?

През тялото й премина топлина.

— Ерик?

— Как си?

— Всъщност не съм много добре.

— Научи ли за Иън?

— Да. Не мога да повярвам. Още един.

— Да. Обадих се, защото се тревожа за теб.

— О?

— Да. Нямам представа защо е убит Иън, но след разговора ни в неделя исках да съм сигурен, че си добре.

— Добре съм. В спалнята ми вече не се промъкват психопати.

— Добре. Тревожа се, че който и да те е заплашил в събота през нощта, сигурно не се шегува. Не прави нищо, за да ги провокираш. Окей?

— Не се тревожи. Няма. Просто искам да забравя всичко това.

— Предполагам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ами Крис?

Меган не можа да се застави да каже на Ерик за абсурдните подозрения на Крис. Не и по телефона. И реши да отговори уклончиво.

— Мисля, че е решил да отиде в полицията и да им разкаже всичко.

— Това не е ли опасно? — попита Ерик. — Искам да кажа, че той може да изложи себе си на риск. Той си решава какво прави. Но ножът е бил на твоята възглавница.

— Решил го е. — Меган въздъхна. — Ние се скарахме. — Настъпи пауза. — Откъде се обаждаш?

— От Лондон. Цял ден бях на съвещания.

Сърцето на Меган заби по-бързо.

— Предполагам, че нямаш никакво свободно време. Но… ще се радвам да те видя, ако успееш да дойдеш.

— Разбира се — каза Ерик. — Бих искал. Почакай за секунда да погледна в бележника си. — Меган почака. Толкова искаше да го види. Трябваше да го види. — Да, добре. Ако искаш, мога да дойда утре вечер.

— Много добре. — Този път тя не искаше той да идва при нея. Някое по-неутрално място. — Какво ще кажеш да се срещнем в една кръчма?

— Добре. Коя?

— Казва се „Форт Сейнт Джордж“. До реката е. Там е много приятно.

— Ще я намеря — каза Ерик. — Ще те чакам там в седем часа.

— Добре. — Меган се усмихна и затвори телефона.

Ранното пролетно слънце грееше приятно. Умореният Маркъс седеше на една скамейка в парка „Сейнт Джеймс“. Сигурен беше, че това е точно скамейката откъм супермаркета до езерото и до мостчето — точно както му я бе описал Ерик. Погледна часовника си. Единайсет и пет. Ерик бе казал в единайсет.

Не бе сигурен какво да очаква — дали Ерик щеше да се срещне с него, или някой друг. Смяташе изобщо да не идва, но накрая реши да дойде. Нямаше какво да губи, а всяка помощ щеше да е добре дошла. Все още не беше сигурен какво щеше да направи, когато откриеше Дънкан. Но трябваше да го открие.

Изобщо не спа по време на полета. Всъщност не бе спал от две нощи, още от разговора си с Ерик във Върмонт. Беше уморен и очите му се затваряха от приспивния далечен шум на трафика и крякането на патиците в езерото пред него.

Внезапно усети тежестта на нещо, поставено в скута му. Отвори очи и видя евтина брезентова спортна чанта. Огледа се. От едната страна една двойка вървеше под ръка към Бъкингамския дворец. От другата мъж с тъмна коса, покриваща яката на коженото му яке, бързо се отдалечаваше. Маркъс му извика, но мъжът ускори крачка. Маркъс сви рамене. Не беше Ерик, а куриерът не бе важен. Важна беше чантата.

Той отвори ципа. Вътре имаше бял лист хартия и тъмносин найлонов плик. Погледна листа. Съдържаше два акуратно отпечатани адреса: на офиса на банка „Хоншу“ в Лондон и домашния адрес на Дънкан Джемъл.

Опипа найлоновия плик. Вътре имаше нещо малко и тежко. Предположи какво е, докато предпазливо надзърташе вътре, без да го вади от чантата.

Беше прав. Пистолет.

Сърцето му заби бързо и той затвори ципа на чантата. Гледаше право напред и се опитваше да реши какво да прави, глух и сляп за разхождащите се наоколо туристи и чиновници.