Майкъл Ридпат - Хищникът

Дънкан.

Стигна брега на езерото и закрачи със ските нагоре по хълма към дома си. Знаеше, че трябва да замине за Лондон и да го открие. Нямаше избор.

Ерик се отпусна на задната седалка на наетия ягуар. Чувстваше се изтощен. Беше свикнал с жестоки пътнически програми, но тази се оказа направо абсурдна. И все пак трябваше да я осъществи. Както бе казал на Тери в Париж, имаше някаква граница в броя на труповете, за които можеха да бъдат директно отговорни, и с Иън те я бяха достигнали. Нуждаеха се от нов член на групата.

Докато Тери паркира пред изход номер четири, Ерик извади мобилния телефон и прослуша съобщенията си. Имаше десетина и всичките бяха спешни. Но той не им обърна внимание, включително на това от Каси, с изключение на едно, което налагаше незабавен отговор. Потърси един номер и го набра. Разговорът бе кратък, но когато свърши, той се усмихна.

— Добри новини ли, сър? — попита Тери от предната седалка.

— Да, бих казал, че са добри — отговори Ерик. — Между другото, ти свърши хубава работа в Париж, Тери. Сумата ти трябва да е била преведена вчера.

— Няма проблем. Ще се радвам отново да свърша нещо подобно. Само кажете.

— Засега не е необходимо — каза Ерик, облегна се на седалката и затвори очи. — Мисля, че нещата се подреждат доста добре.

Крис беше едновременно нетърпелив и нервен, докато изкачваше стълбището на Меган. Нетърпелив, защото искаше да й разкаже за откритието си. И нервен, защото все още се тревожеше от студенината й към него предишната седмица и от колебливата нотка в гласа й, когато се самопокани да й гостува.

Почука на вратата, леко задъхан от изкачването на стълбите.

Тя отвори веднага.

— Здравей.

— Здравей.

— Ела. — Тя го придърпа към себе си и го целуна. Нервността му изчезна, щом усети дланите й върху гърба си. Тя се отдръпна и започна да разкопчава ризата му.

— Какво правиш? — попита Крис.

— На какво ти прилича? Имаш някакви възражения ли?

— Никакви — усмихна се той.

— Добре, ела тогава — каза тя и го поведе към спалнята.

След половин час лежаха голи в прегръдките си в затъмнената стая. Крис се подпря на лакти и загледа как светлината от колежанските сгради отсреща играе върху кожа на Меган.

— Хубаво беше — каза той и прекара пръст по бедрото й.

— Да. Заслужаваше го, след като бях толкова сдържана миналата неделя.

— Грешката не бе твоя — отвърна Крис. — Още беше в шок.

— Моя беше — настоя Меган. — И съжалявам за това. — Тя го целуна нежно по устните.

— Днес научих нещо — каза той.

— О, така ли? — Тя седна и вдигна колене до гърдите си. — Разкажи ми.

И Крис й разказа за разговора си с Дънкан, за потвърдената от Пипа негова версия и за наученото от доктор Хорват за Ерик. Тя слушаше внимателно и когато той свърши, не каза нищо.

— Е? Какво мислиш? — попита Крис.

— Не съм сигурна, че си направил правилното заключение.

— За Ерик ли?

— Да. За Ерик. Не мисля, че той има нещо общо с това.

Крис беше изумен. Гледаше Меган, несигурен как да реагира. Очакваше помощ от нейния здрав разум, за да реши какво да предприеме сега, когато знаеха, че Ерик е виновен за толкова много убийства.

— Но не разбираш ли? Трябва да е той. Удавил е Алекс, уредил е убийството на Ленка, за да й затвори устата, а после и Иън. Това е очевидно.

— Не и за мен — отговори Меган.

— Защо не?

— Ти нямаш никакви доказателства, нали? — попита тя. — Не ми е приятно да го казвам, но мисля, че губиш перспектива, опитвайки да намериш причина, за да отървеш Дънкан. Не мисля, че това е умно. Сбъркахме, когато го прикрихме тогава, и пак ще сбъркаме, ако го прикрием и сега.

— А какво ще кажеш за психометричните тестове?

Меган се разсмя.

— О, стига! Не можеш да осъдиш някого заради група въпроси с много възможни отговори, на които е отговорил преди десет години. И без това тези тестове са пълна глупост.

— Доктор Хорват беше сигурна.

— Разбира се, че е била сигурна. Работата й е да е сигурна в тази психо глупост.

— Добре, ние знаем, че Дънкан не е бил в Париж през онази нощ.

— Според жена му, която най-вероятно го прикрива. Освен това знаем, че и Ерик не е бил там.

— Така ли? — попита озадачено Крис. — Къде е бил тогава?

— Беше тук, в Англия — тихо каза Меган. — Дойде да ме види.

— Какво?!

— Дойде в Кеймбридж. Излязохме да пием чай. Разговаряхме.

— Защо не ми каза?

Меган сви рамене.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко.

— Меган!

— Виж, Крис, той ми беше приятел. Сега се чувствам неудобно да разговарям за него с теб, и ти го знаеш. Не е станало нищо особено. Но това означава, че не е бил в Париж.