Фридрих Незнански - Насочен взрив

Тъкмо тогава Безпръстия измъкна бързо от пазвата си камата и с всичка сила я заби едва ли не до самата дръжка в гърба на Заека. Онзи само тихо изохка и се строполи по лице. Другият издърпа ножа и за по-сигурно още веднъж го заби в гърба му. След това, без да бърза, се зае да разчленява двата трупа. Заедно с окървавените въглища хвърляше с лопатка в пещта краката, ръцете, после ребрата и главите… След малко вече нямаше никакви следи.

Колкото и да бързах към „Новокузнецка“, не заварих никого в градската прокуратура. Левин, както преди, беше отишъл по задачи, занимаваше се с делото на Селдин. Грязнов някъде беше изчезнал…

Утре беше погребението и аз трябваше да изпратя Татяна в последния й път.

Вечерта ми се обадиха много хора — Миша Липкин, Дина от „Нова Русия“, дори Гряжски — всички ме питаха дали ще бъда на помена след погребението. Но аз отказвах. Това нямаше да я върне… Нямаше смисъл.

Погребението беше рано сутринта на Ваганковското гробище, недалеч от гробовете на онези момчета, които загинаха по време на августовския пуч.

За погребението се наложи да се иска разрешение едва ли не от самия президент на Русия; приятелите на Татяна Холод му напомниха приноса й за победата на демокрацията. Иначе Таня щеше да си лежи в някакво си там Домодедовско гробище. Впрочем това вече беше без значение за нея…

Погребалната процесия беше огромна и разкошна, ако, разбира се, подобна дума може да се употреби за толкова тъжно събитие. Присъстваше цялата московска преса, почти всички главни редактори на вестници и политически и литературни списания. Пред колоната, вече при входа на Ваганковското гробище, до Татяниния портрет вървяха кметът на Москва, членове на правителството, министърът на културата и т.н., и т.н.

Случи се онова, което най-малко исках — изпращането в последния й път се превърна в нещо като политическо шоу. Правеха се изявления за многобройните кинокамери и микрофони, обещаваше се, че след месец, най-много след два, убиецът или убийците ще бъдат открити. Тези думи каза един от представителите на бившето КГБ.

Стараех се да бъда встрани от тази шумотевица. Но не можех да не забележа хората от „Петровка“ и „Лубянка“, които иззад тъмните стъкла на микробусите снимаха на видеофилм присъстващите на погребението. По-късно ние с Меркулов трябваше да прегледаме тези материали с надеждата, че някое от тези лица в процесията ще ни поднесе някаква нишка по делото на Холод.

Лично аз никак не исках да се мяркам пред камерите. Реших да изчакам, докато си тръгнат хората, и да не се приближавам до затворения ковчег от черен дъб, а да оставя букетчето от няколко карамфила, когато всичко свърши.

Константин Меркулов също беше на погребението, но не вървеше с мен. Аз се мъкнех в края на процесията, а той вървеше до хората от правителството и московското ръководство — в челото на колоната, от което бях много доволен.

Когато всичко приключи и погребалната процесия се насочи към изхода на гробището, аз приближих към прясното хълмче от замръзнала пръст, засипано с цветя, и оставих своето букетче от четири карамфила — четен брой, както изискваше обичаят.

До мене хлипаше старче в изтъркано черно палто, със заешка шапка и старомодни плъстени обувки, шеговито наречени „прощавай, младост“.

— Беше човек със златна душа. — Старецът посочи хълмчето и се изсекна в своята мръсна и мокра кърпа. — Никой не може да каже колко добрини е направила за хората! Вие познавахте ли я? — попита ме той.

— Да — казах аз и машинално стиснах протегнатата към мен ръка.

— Семьон Михайлович — представи се старчето. — Пълен адаш на командира на знаменитата Първа конна армия. С Таня ли работихте?

— Да, работех — потвърдих аз. Не изпитвах горещо желание да бърборя с това старче, но трябваше някак прилично да се разделим. — Наистина ви съчувствам, Семьон Михайлович. Роднина ли сте на Таня?

— Не. За съжаление аз я познавах само от работата. — Старецът въздъхна и отново се изсекна.

— А, да? Вие в редакцията сте работили… — промърморих аз, макар че в редакцията на „Нова Русия“ нямаше човек с това име.

— Да, прав сте — каза Семьон Михайлович тихо и в същия миг го погледнах учудено.

— Извинете, но като какъв работехте в редакцията? Аз познавам мнозина оттам.

— Значи и аз ви зная — парира ме старчето. — Бях консултант на Таня…

— Аз съм Турецки.

— А, Саша Турецки! Струва ми се, че бяхте следовател, или паметта ме лъже?