Фридрих Незнански - Насочен взрив

Федя Полетаев отиде до своето трето отделение и обеща на Сенка Камишин, който някога мръднал от ревност и подпалил къщата си на село и колхозната ферма, че ще му отмени лечението с халоперидола, ако Сенка в момента инсценира буйство, за да дотичат надзирателите и да му надянат усмирителната риза. Полетаев за последен път ще му инжектира халоперидол и после ще го отмени.

Сенка Камишин се съгласи.

И щом чу воплите и крясъците на Сенка, веднага изтича за надзирателите. Онези зарязаха сандвичите и се втурнаха в отделението, а Фьодор Полетаев мъничко изостана. Върна се в стаята на надзирателите, взе от сандъка, висящ на стената, ключовете и побягна обратно.

Санитарите бързо увиха Сенка Камишин в усмирителната риза и в този момент пристигна и Полетаев със спринцовката. След няколко минути онзи вече мучеше нещо нечленоразделно.

Това не му беше за първи път. Нищо нямаше да му се случи — лед няколко дни щеше да се оправи. Главното е, че ключовете бяха вече у Полетаев.

След това Федя тръгна към мъничкия кабинет на Зарецки, който през деня винаги беше отворен. Зарецки през това време беше отишъл да проверява как прекарват кабелите на алармата — неотдавна бяха решили да я монтират и по стъклата на прозорците.

В кабинета на началника на охраната нямаше нищо за крадене. В него имаше само огромна каса в ъгъла, два счупени стола и допотопна кръгла маса. Федя Полетаев бързо отвори касата и веднага намери онова, което търсеше. В стара кутия от обувки, завит в чист парцал, лежеше един „Стечкин“ — изчистен и блестящ със смазката си. Полетаев помисли, че в присъствието на генерала Зарецки би трябвало да носи пистолета си в кобура. Значи можеше скоро да открие изчезването му. Но вече нямаше време да размишлява.

В коридора се чу нечий глас. Изглежда, беше Нина — една от сестрите с някакъв болен. Полетаев мушна пистолета в джоба на панталона си, заметна края на престилката, бързо заключи касата и внимателно погледна в коридора. За щастие тя беше с гръб към него.

Полетаев изскочи незабелязан от кабинета на Зарецки, мина по коридора и вежливо се усмихна на сестрата. Отиде направо в отделението, където беше килията на Турецки.

Пред вратата той пак се огледа за всеки случай и отвори прозорчето. Вълна на студен ужас го обля, когато видя, че килията на Турецки е празна.

„Какво ще стане, ако въобще не го върнат?“ — паникьоса се лекарят.

… Върнаха Турецки привечер.

Още с влизането си той с учудване видя висящия на стената цветен портрет на усмихващия се президент на страната.

„Защо ли са го окачили тук, а? — помисли си Турецки. — Да не би да го сбъркам и да се припозная? А може би това е някаква шега? Или психологическа обработка? Сигурно, като гледам Елцин по цял ден, ще се изпълвам с праведен гняв?“

Турецки отказа да изяде донесената му каша и когато надзирателят си тръгна, легна на одеялото с изгладения си костюм.

В главата му беше пълна каша. Трябваше да вземе някакво решение, макар че нямаше никакво време. Или ще докара своето „разследване“ до Москва, може би дори до обещаното от заговорниците съвещание, или, ако Полетаев вече е съобщил на Меркулов и Грязнов, ще чака, докато те заедно със следствената група и милицията се появят в зоната.

„Да предположим, че Меркулов и Слава се появяват в Илинское, и се окаже, че мен вече ме няма тук? Аз седя в бункера на летището, а те ме търсят тук… Ами Федя Полетаев и полковник Васин… Да, сложничка задачка дадох на момчетата от «Петровка» с тази телеграма или позвъняването на Полетаев. Но и него го няма. Само да не се е случило нещо на този добряк лекар… Ех, Турецки, пак рискуваш прекалено много!“

А Полетаев, както и преди, все не идваше!

Турецки не си намираше място от тревога за Федя. Дори по едно време мислеше да тропа по вратата, за да привлече вниманието на надзирателите и някак си от тях да изкопчи къде е изчезнал Полетаев, но премисли.

Отново се отпусна на леглото и не забеляза как потъна в дълбок и неспокоен сън.

През нощта докараха Вася Найдьонов при Ваганов.

Генералът изглеждаше уморен, но очите му блестяха възбудено. Посрещна волгата с Василий още на КПП-то и му предложи да се поразходят на чист въздух. Беше студено и те вървяха покрай пистата на летището, осветена от ярките прожектори.

След дългите дни на заточението си Найдьонов се радваше на тази разходка, въпреки че трябваше да върви редом с ненавистния и презиран от него Ваганов.

Дежурно позаинтересувал се от здравето и живота му в Илинское, Ваганов мина направо на темата: