Харлан Коубън - Само един поглед

Когато Емма приключи с рецитирането, Джак падна по гръб, възкликвайки:

— Охо!

Емма направи обичайната гримаса, до която прибягваше, когато беше горда от себе си, но не искаше да го покаже — сви и опъна устни.

— Това беше най-брилянтното стихотворение, което някога въобще съм чувал! — възкликна Джак.

Емма сви рамене:

— Това са само първите два куплета.

— Това са най-брилянтните два куплета, които някога въобще съм чувал!

— Утре ще напиша за хокейната шайба.

— По този повод…

Емма подскочи:

— Какво?

Джак се усмихна.

— Купих билети за мача на „Рейнджърс“ в Гардън в събота.

Емма, която беше в агитката на момчешки отбор, наддаде нещо като боен вик и се хвърли за пореден път в прегръдките му. Джак завъртя очи с примирен вид. След това те набързо обмениха последна информация за отбора и обсъдиха шансовете му да бие „Диваците“ от Минесота. Няколко минути по-късно, освобождавайки се от сплетените й на врата му ръце, Джак каза на дъщеря си, че я обича. Тя му отвърна със същото. След което вече Джак си тръгна.

— Има ли нещо за хапване? — шепнешком попита той Грейс.

— Има останало пиле в хладилника.

— Защо не си навлечеш нещо по-удобно?

— Надеждата умира последна.

Джак повдигна вежда:

— Боиш се, че няма да те харесам?

— Това ми напомни нещо.

— Какво?

— Нещо за снощното рандеву на Кора.

— Пикантно ли е?

— Слизам долу след секунда.

Той повдигна и другата си вежда и се спусна по стълбите с подсвиркване. Грейс изчака, докато не чу равномерното дишане на Емма, преди да го последва. Угаси светлината и се заслуша за момент. Влизаше в ролята на Джак. Той имаше навика при безсъние да обикаля по коридорите, сякаш охраняваше семейството. Понякога нощем тя се събуждаше и намираше мястото му до себе си празно. Тогава заварваше Джак да стои загледан в някоя от двете детски стаи. Казваше й: „Човек изпитва такава обич…“ И нямаше нужда да добавя каквото и да било. Дори и това нямаше нужда да казва.

Джак не я чу да се приближава, а и по някаква подсъзнателна причина самата Грейс се постара да бъде безшумна. Джак стоеше вдървен с гръб към нея и сведена глава. Доста необичайно. Обикновено беше постоянно в движение. И той като Макс не можеше да стои на едно място. Не го свърташе. Кракът му подскачаше дори когато седеше. Кипеше от енергия.

Но сега вкаменен бе вперил поглед в кухненския плот, по-точно в странната фотография.

— Джак?

Той я погледна стреснат.

— Това пък какво е, по дяволите?

Тя мимоходом забеляза, че му е време за подстригване.

— Защо ти не ми кажеш?

Той не отговори.

— Това си ти, нали? С брадата.

— Какво? Не.

Тя закова поглед в него. Той примигна и отклони своя.

— Взех проявения филм днес. От „Фотомат студио“.

Той не каза нищо. Тя пристъпи по-близо.

— Тази снимка се намираше между другите снимки.

— Момент — хвърли й остър поглед. — Била е с нашия филм?

— Да.

— Кой филм по-точно?

— От излета с брането на ябълки.

— Това е необяснимо.

Тя сви рамене:

— Кои са другите на снимката?

— Откъде да знам?

— Русата, която е до тебе — продължи Грейс. — Със зачертаното лице. Коя е тя?

Клетъчният телефон на Джак иззвъня. Той го извади рязко, както стрелецът вади оръжие. Рече „здрасти“, изслуша нещо и закрил с длан микрофона, каза:

— Дан е.

Дан беше неговият партньор във фармацевтична компания „Пентакол“. Той приведе глава и влезе в кабинета си.

Грейс се качи на горния етаж. Заприготвя се за лягане. Онова, което бе започнало като лека закачка, се беше превърнало в нещо по-силно, по-настоятелно. Тя се зарея в спомени за годините им във Франция. Той никога не говореше за миналото си. Произхождаше от богато семейство с попечителски фонд, но не поддържаше връзки с близките си. Имаше сестра — адвокатка някъде в Лос Анжелис или Сан Диего. Баща му беше още жив, но много стар. На Грейс й се искаше да знае повече, но Джак отбягваше подробностите и чувствайки съпротивата му, тя го остави на мира.

Бяха влюбени. Тя рисуваше. Той работеше във Винарната в Сент Емилион в Бордо. Живяха в Сент Емилион, докато Грейс не забременя с Емма. Тогава нещо я призова да се върне, тя изпита някакъв копнеж, колкото и сантиментално да звучи, да отгледа децата си в „земята на свободните, родината на храбрите“. Джак искаше да останат във Франция, но Грейс се наложи. Сега се чудеше защо.

Мина половин час. Грейс се пъхна под завивките и зачака. Десет минути по-късно чу да се пали кола. Отиде до прозореца и погледна навън.