Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Предложи му да гледа новините в кабинета; остана доволна, че бе затворила вратата към трапезарията. Не желаеше повече хора да виждат макета ѝ.

Тази сутрин, докато се обличаше, се замисли колко много подвежда външният вид на човек: в действителност животът му често е толкова по-различен от това, което изглежда.

Ето Уил Стафорд например, помисли си Емили, докато оправяше леглото. От държането и приказките му в деня, когато уредиха окончателно сделката по покупката на къщата, бе останала с впечатлението, че винаги е имал доста хубав живот, без трудности.

Но снощи на вечерята Уил навлезе в подробности и пред нея се очерта съвършено друг човек.

– Знаеш ли, аз съм единствено дете – подхвана той. – Израснах в Принстън, но след като родителите ми се разделиха – бях вече на дванадесет, – се преместих в Денвър. Споменах ли ти, че тогава всяко лято идвахме за две седмици в Спринг Лейк? Отсядахме в хотел "Есекс и Съсекс". Но не беше толкова просто – допълни той.

Година след като станал един от ръководителите на компанията, баща му се развел с майка му и се оженил за секретарката си. После се женил още три пъти.

С натъжени очи Уил отбеляза:

– Сърцето на мама бе разбито. Напълно се промени. Той прекърши духа ѝ. – След кратко колебание добави: – Емили, ще ти кажа нещо, което никой в този град не знае. Историята не е много красива.

Опита се да го спре, сети се Емили, но той изобщо не я чу. Като ученик в Денвърската гимназия отишъл с приятел да се поразходят с кола. И двамата били изпили доста бири. Катастрофирали и колата се разбила. Шофирал приятелят му, който бил на осемнадесет години. Той помолил Уил да си сменят местата.

– "Още нямаш шестнадесет – изтъкна ми той. – Към теб ще се отнесат по-снизходително." Бях толкова притеснен, че се съгласих. Не знаех обаче друго – това не беше обикновена катастрофа. В объркването си така и не бях разбрал, че приятелят ми е убил на място петнадесетгодишно момиче. Опитах се да обясня на полицията какво точно се бе случило, но те не ми повярваха. Приятелят ми даде лъжливи свидетелски показания. Мама застана плътно до мен като канара. Вярваше ми, че говоря истината. Баща ми обаче не пожела и да чуе за мен. Прекарах цяла година в юношески изправителен дом.

Каква сурова мъка само се бе изписала по лицето му, докато говореше за това време, спомни си Емили. Но после той сви рамене и продължи:

– Е, това е. Жива душа в градчето не знае тази история. Позволих си да ти я разкажа, защото след една-две седмици възнамерявам отново да те поканя на вечеря и, ако случката те тревожи, по-добре да я знаеш отсега. В едно поне съм сигурен: мога да ти имам доверие, че няма да го споделиш с когото и да било.

Увери го да бъде спокоен, припомни си Емили, но го помоли да почака с новата покана за вечеря. Не желаеше да излиза редовно с никого – нито в Спринг Лейк, нито на друго място.

Тръгна надолу по стълбите, но спря да се възхити на начина, по който слънчевата светлина нахлуваше през витража на площадката.

Следващия път, когато приемеше някого на сериозно – ако има следващ път – искаше да е съвсем сигурна, че не допуска отново грешка.

Хубавото е, помисли си тя кисело на път към кухнята, че вече не можеше да се влюби като студентка първокурсничка. Това се случва само веднъж и слава Богу!

Но как само промени живота ѝ, сети се тя. Ожени се за Гари веднага след като завърши право и се премести в Олбани, защото той щеше да се включи в бизнеса на семейството му. Ако не се беше омъжила за него, щеше да започне да практикува право в Манхатън.

Но ако пък не живееше в Олбани, нямаше да поеме защитата на Ерик в съда и нямаше да спечели десет милиона долара от продажбата на подарените ѝ акции.

И определено нямаше да е тук, в тази къща, помисли си тя и влезе в трапезарията, за да вземе някоя от книгите, които ѝ предостави семейство Лорънс. Спря се на дневника на Джулия Гордън Лорънс след женитбата ѝ. Емили нямаше търпение да се запознае със съдържанието му. Приготви си грейпфрут и препечен хляб и се зачете.

Още на първите страници Джулия пишеше:

"Горката госпожа Картър продължава да запада. Никога няма да се съвземе от загубата на Дъглъс. Всички често я посещаваме и ѝ носим цветя да развеселим стаята ѝ или сладкиш, за да изкушим апетита ѝ, но нищо не помага. Постоянно говори за Дъглъс. "Единственият ми син" – проплаква тя, когато се опитваме да я утешим. С майка Лорънс обсъждахме темата – и двете сме на мнение, че животът се е оказал много тъжен за госпожа Картър. Тя била благословена с невероятна красота и значително богатство. Но скоро след раждането на Дъглъс заболяла от тежък ревматизъм. Полуинвалид е от години, а сега вече въобще не напуска леглото. В старанието си да облекчат болките ѝ, лекарите от дълго време ѝ предписвали всекидневни дози лауданум – така каза майка Лорънс и намира, че са прекалено големи. Сега госпожа Картър не е съвсем на себе си – една такава отнесена – и ѝ липсва какъвто и да било интерес към живота. Изразява мъката си, като лее обилно сълзи."