Мери Кларк - Дневникът на един убиец

След няколко преки госпожа Джойс се насочи към края на алеята, където има пейки за желаещите да се наслаждават на океана, без някой постоянно да минава отпред.

Идеално място за целта ми!

Готвех се да отида при нея, когато доктор Дермот О'Херлихи – пенсиониран лекар, който никога не пропуска всекидневната си разходка – зърна госпожа Джойс и седна да си побъбри с нея. За щастие се задържа само няколко минути – после продължи по пътя си. Със сигурност не ми обърна никакво внимание, минавайки край пейката, където седях.

И от двете посоки идваха хора, но бяха поне на половин пряка разстояние. С оплетената корда в ръце седнах тихо до госпожа Джойс – притворила очи, тя се наслаждаваше на утринното слънце.

Усети пристягането около шията си и ги отвори. Извърна сепнато и изплашено глава, докато затягах кордата, а тя осмисляше какво се случва.

Разпозна ме. Очите ѝ се разшириха.

Последните ѝ думи, преди да умре, бяха:

– Грешила съм. Не мислех, че си ти.

– Не спа точно като къпан снощи – заяви Джейни Броски на Марти, докато поставяше димяща купа с овесени ядки пред него.

– И не се чувствам сякаш съм спал като къпан – отвърна Броски. – Постоянно сънувах. От онези сънища, нали знаеш, от които ти е кофти, но не ги помниш, когато се събудиш. Сънищата са изчезнали, но усещането остава.

– Подсъзнанието ти се опитва да ти каже нещо. Ако се сетиш поне за нещо малко от съня си, ще ти помогна да го анализираме.

Джейни Броски наля кафе в чашите, седна до масата и започна да маже парче препечен хляб с конфитюр от ягоди.

– В курса по психология да не би да учите как се анализират сънища? – попита Марти леко усмихнат.

– Обсъждаме как да бъдат включени да работят в твоя полза.

– Е, ако довечера сънувам, ще те събудя да ти разкажа и можеш да започнеш да анализираш.

– Дръж тефтер под възглавницата и записвай всяка подробност. Но не пали лампата, докато го правиш. – Тонът на Джейни стана сериозен. – Какво има, Марти? Нещо специално ли или просто общата тревога за тайнствения преследвач?

– Снощи, докато бавеше децата на съседите, си легнах рано, та не ти казах – видях се с Ерик Бейли.

Марти ѝ описа срещата и внезапното си подозрение, че е възможно Бейли да е търсеният тип.

– Откровено казано, според мен малко се изсилваш, но все пак има ли начин да го провериш?

– Джейни, здравият разум подсказва, че не е бил в черквата "Света Катерина" по време на възпоменателната служба миналата събота сутрин. Всичко щеше да приключи, ако Емили го беше забелязала. Както знаеш, за един мъж е много по-трудно да се маскира, отколкото за жена. – Погледна часовника и бързо довърши закуската. – Тръгвам. Не учи прекалено много. Ще ми бъде неприятно да ме превъзхождаш интелектуално. – Замълча. – И да не си посмяла да твърдиш, че и без това вече е така – предупреди я, преди да я целуне по главата.

За един мъж е много по-трудно да се маскира, отколкото за жена. Подобно на тревожните сънища, които му се изплъзваха, фразата се загнезди някъде в подсъзнанието на Марти.

Даде си труда да вземе регистрационните номера на пикапа на Ерик Бейли и на мерцедеса и да ги провери в компютъра.

Движението на моторните превозни средства показа, че нито едното, нито другото не е пътувало през последната седмица по-далеч от петдесет километра южно от Олбани.

"Остави тази работа" – навиваше се Марти, но подобно на хронично болен зъб подозрението, че Ерик Бейли е преследвачът, не го оставяше на мира.

В петък сутринта Емили отвори очи и погледна часовника – остана изненадана, че вече е 8.15. Ето какво правят няколко изпити чаши вино, за да се отпуснеш, рече си тя, отмятайки завивките.

Но след дългото спане, ненарушавано от сънища, се чувстваше значително по-освежена. През цялата изминала седмица все не успяваше да си почине. Пък и вечерта всъщност се оказа доста приятна, помисли си, докато изпълняваше сутрешния ритуал: приготвяне на кафе, отнасянето му горе в стаята, където да го изпие, докато си взима душ и се облича.

Уил Стафорд е симпатичен тип, мина ѝ през ума, отваряйки вратата на дрешника. За миг се зачуди какво точно да облече. Спря се на любимите си напоследък бели джинси и памучна риза с дълъг ръкав на червенобели карета.

Снощи Уил Стафорд на няколко пъти се изказа ласкаво за тоалета ѝ – копринен тъмносин костюм с лек набор по ръкавите.

Дойде да я вземе почти половин час по-рано. Закопчаваше си сакото, докато слизаше надолу, сети се Емили. Още не беше сложила бижутата, нито се бе гримирала.