Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Натали сви рамене.

– Неутрална територия... Страстите да се поохладят... Чуй ме – и двамата говорим за едно и също. Писнало ни е един от друг и, откровено казано, физически се страхувам от теб.

– Глупости!

– Нима?

Отвори чантата си и извади цигара.

– Тук не се пуши. Знаеш.

– Тогава да отидем на бара, където да запаля. Ще обядваме там.

– Кога пропуши пак? Спря ги почти веднага след сватбата; има близо пет години.

– Ако трябва да сме точни, обещах да се откажа през лятото преди четири години и половина. Винаги са ми липсвали. Не виждам защо да се изтезавам повече.

Натали изгаси цигарата в чинията и изведнъж застана нащрек.

"Тъкмо това ми убягваше – помисли си тя. – Преди да запаля вчера, последната ми цигара беше на тържеството у семейство Лорънс – на 6 септември. Отидох на верандата, защото, естествено, в тяхната къща не се пуши.

"Той държеше нещо в ръка и отиваше към колата си."

– Какво ти става? – сопна се Боб. – Приличаш на човек, видял призрак.

– Хайде да пропуснем обяда. Сметнах за редно да ти кажа в очите, че те напускам. Отивам вкъщи да си събера багажа. Кони ще ме приюти в Ню Йорк, докато намеря къде да живея. Още вчера ти споменах каква издръжка чакам.

– Никой съдия няма да ти присъди такава сума. Бъди реалистка, Натали.

– Ти бъде реалист, Боби – сряза го тя. – Ти измисли как да получа исканото. Декларацията за доходите ти едва ли ще издържи данъчната ревизия, особено онази със сумата от компанията, преди да се пенсионираш. Данъчните инспектори винаги възнаграждават лицата, дали им сведения за укриване на доходи.

Бутна стола назад и почти изтича към входната врата.

Салонният управител изчака тактично десетина минути, преди да приближи масата.

– Готов ли сте да поръчате вече, сър?

Боб Фрейз вдигна празен поглед към него. После стана мълчаливо и излезе от ресторанта.

"Така и не разбра, че му говоря – готов съм да се закълна" – помисли си салонният управител и бързо се отправи да посрещне необичайната за заведението компания от шест души.

Макетът върху масата в трапезарията бе обогатен поне с още десетина къщурки. Всички пътища водят към Рим, помисли си Емили, но продължаваше да не вижда логиката. Трябваше да има друг отговор.

Фотоалбумите и другите вещи, донесени от Джордж Лорънс, даваха доста информация за лицата от нейния списък. Някак естествено си създаде ритъм: първо да рови из справочниците и да чете за отделни хора, после – да наднича в албумите.

На гърба на една снимка бяха изписани имената на фотографиралите се. Лицата не се виждаха ясно, защото беше избеляла и прекалено малка, но не се отчая. По-късно щеше да попита детективите какви са възможностите на лабораторията им да я увеличат.

Сниманата група беше голяма. Фигурираха имената и на трите жертви – Маделин, Летисия и Елен – редом с тези на Дъглас и Алън Картър, и на някои от родителите, между които и Ричард Картър.

Задната част на нейната къща и задната част на къщата, където Алън Картър бе живял по време на убийствата, се намираха една срещу друга. Дървото, надвесено над гроба, растеше буквално на границата между двата имота.

Дъглас Картър бе живял точно на авеню "Хейс".

След наученото за Летисия Грег си изгради хипотеза: не е изключено момичето да е решило да отиде да поплува, когато е изчезнало. Банският ѝ също бе изчезнал. Къщата ѝ се намираше на авеню "Хейс", между Втора и Трета улица. За да стигне до плажа, явно е минала край домовете и на Алън, и на Дъглас Картър. Дали се е отклонена от пътя?

Но Дъглас Картър се беше самоубил преди Летисия да изчезне.

По-късно семейството на Алън Картър купило имота, където е било заровено тялото на Летисия. Налице са прекалено много връзки.

Елен Суейн обаче не се вписваше в този сценарий. Тя е живяла в къща до езерото.

Детективите Дъгън и Уолш завариха Емили да изучава разположението на интересуващите я обекти. Даде им снимката и те обещаха да я обработят.

– Момчетата от лабораторията са много добри – увери я Томи. – Ще я увеличат и ще я направят по-ясна.

Уолш погледна макета.

– Добре си се справила – похвали я той. – Напредваш ли?

– Горе-долу – отвърна Емили.

– Госпожице Греъм, има ли с какво да ти помогнем? – попита Томи Дъгън. – Или да го кажа по друг начин: може ли ти да ни помогнеш? Открила ли си нещо полезно? Да ти е хрумнала идея, над която да се потрудим?

– Не – отвърна Емили честно. – Поне засега. Благодаря обаче за старите досиета.