Джеймс Марклунд - P. S. Убийците

В село Бюске часовата разлика си каза своето. Способността му да преценява разстоянието изчезна съвсем и той събуди Деси, за да го смени зад волана.

Заспа неспокойно. Слънцето вече грееше в очите му.

Кими беше при него.

Изглеждаше така, както когато замина за Рим, беше облечена с новото зимно палто и с жълтата шапка.

Джейкъб виждаше, че е разстроена и плачеше. Тя стоеше в клетка от стъкло, чукаше с юмруци по прозрачните стени и го викаше, викаше татко си. Той се опитваше да є отговори, но тя не го чуваше.

Кими! – крещеше той. – Тук съм! Идвам!

– Джейкъб?

Събуди се и се изправи рязко.

– Какво?

– Викаше.

Колата не помръдваше. Намираха се в покрайнините на някакво населено място. Наляво имаше голяма сграда на депо, надясно – редица ниски офиси. Съмнало се беше напълно, светлината се процеждаше през тънки облаци, наоколо беше равно и пусто.

– Къде сме?

– Мостът към финландската страна се намира на километър напред. Робърт чака малко по-наблизо, от другата страна на кръговото. Нощта е била спокойна. Никакво червено волво. Никаква млада двойка.

Той премигна и се огледа наоколо.

– Това е Хапаранда.

– Да, разбира се – каза тя на фински.

Погледна я с неразбиране.

– Фински, разбира се, бейби. Роберт ни чака.

Деси запали двигателя и подкара към огромно кръгово кръстовище с малка горичка по средата.

– Приятелите му са на всички мостове по реката и на два от по-големите яхтени кейове. Колегите му от финландската страна са също предупредени. Никой не е имал за какво да докладва.

– Благодаря ти, Господи, за организираната престъпност – измърмори Джейкъб.

Гигантски комплекс от сгради с безкрайни площи за паркиране се разкри от лявата страна на колата.

– Какво е това чудовище? – попита той.

– Най-северната „ИКЕА“ на света. Ето там е Роберт!

Спряха до специално оборудвана тойота ландкрузер, най-нов модел. Облегнат на блестящия лак, стоеше един великан с руса коса на конска опашка и бицепси като дървени пънове.

Деси бързо слезе от колата и се хвърли в прегръдката му. Великанът я сграбчи с широка усмивка на лицето. Ревност проряза Джейкъб в гърдите. Той бавно се приближи към огромния мъж.

Ръцете му бяха покрити с груби татуировки. Липсваха му два предни зъба.

Без съмнение би могъл да се нареди сред водачите на малка мотоциклетна банда в Лос Анджелис.

– Ти ли си американецът? – каза той с носов шведски акцент и подаде напред юмрук.

Ръката на Джейкъб изчезна в желязната захватка на грамадния мъж.

– Да – отговори той.

Братовчедът Роберт го придърпа към себе си и понижи глас.

– Не си мисли, че можеш да се скриеш само защото си от Щатите. Лош ли си с Деси, винаги ще те намеря.

– Ще го имам предвид – отговори Джейкъб.

Великанът пусна ръката му.

– Видяхме ги на кръстовището в Мурейрв тази нощ. Минаха преди половин час в червено волво с фалшиви номера. Поеха по Е10 надолу към Хапаранда.

Джейкъб почувства как адреналинът му се покачва.

Гангстерът погледна часовника си – „Ролекс“ с диаманти.

– Ще са тук всеки момент.

108.

ВРЕМЕТО СПРЯ.

Джейкъб поглеждаше евтиния си пластмасов часовник всяка минута.

Стана 8,14.

После 8,15.

След това 8,16.

Светлината на утрото беше все още мъглява.

Приятелят на Роберт дойде с кафе, сок и сандвичи с шунка, които изядоха в колата.

– Колко близки сте? – попита Джейкъб и кимна към мъжа, който се бе облегнал на колата си стотина метра напред.

Деси се опита усърдно да отмести шунката от хляба.

– Роберт? – каза тя. – Това е любимият ми братовчед. Майка му ту влизаше, ту излизаше от затвора, когато беше малък, и той живееше у нас дълго време. Две години е по-малък от мен, така че аз винаги бях по-голямата и по-силната, когато бяхме деца.

– Трудно мога да си го представя днес – промърмори Джейкъб.

Деси остави сандвича на крака си.

– Винаги съм се чудела дали сме повече от братовчеди – каза тя.

Джейкъб спря да дъвче.

– Какво имаш предвид?

Тя глътна малко портокалов сок.

– Аз не знам кой е баща ми – тихо продължи. – Майка ми казваше, че е италиански принц, който ще дойде и ще ни вземе и двете в един прекрасен ден.

Хвърли му бърз и срамежлив поглед.

– Знам – каза тя. – Да вземем и приказката за Червената шапчица. Вероятно някой от вуйчовците ми е мой баща, или може би дядо ...

Гласът є замря.

Джейкъб обърна поглед към предното стъкло. Какво да отговори на подобно нещо?