Джеймс Марклунд - P. S. Убийците

– Мерцедесът – каза Джейкъб. – Няма да хванат метрото далеч към предградията, за да си набавят кола.

Той придърпа картата на Европа.

– Точно сега карат на север. Възможно е вече да са сменили автомобила. Избират малки пътища и държат посока към Хапаранда. Придържат се малко над разрешената скорост и ще пристигнат най-късно утре сутринта.

Мац Дювал изглеждаше скептичен.

– Това са само голи предположения. По нищо не личи, че са избрали точно този път или това транспортно средство.

Деси видя как Джейкъб стана и положи усилия, за да не счупи нещо.

– Трябва да подсилите граничните пунктове в Норботен – каза той. – Как се казва граничната река? Торне? Трябва да се маркира точка по точка. Ще се опитат да я преминат.

– Не можем да разпределяме ресурси на база на предположения – отвърна Мац Дювал и прибра електронния си бележник, знак, че разговорът беше приключил.

Джейкъб излезе като хала от стаята и Деси се забърза след него.

– Джейкъб... – започна тя и сграбчи ръката му.

Той се обърна и застана съвсем близо до нея.

– Шведската полиция никога няма да ги залови – тихо каза той. – Няма да ги оставя да се измъкнат още веднъж.

Деси го погледна. Очите му блестяха.

– Не – съгласи се тя, – няма да ги оставиш.

– Кога е следващият полет за Хапаранда?

Тя извади мобилния си телефон и се обади на работещото денонощно туристическо бюро на „Афтонпостен“. Най-близкото летище беше в Люлео, последният самолет за там беше на „САС“ и излиташе от „Арланда“ в 21,10 ч.

Тя погледна часовника на ръката си.

Часът беше точно 21.

Летището се намираше на 45 километра.

Първият самолет утре сутрин беше на норвежките авиолинии и отлиташе в 6,55.

– Ще бъдем в Люлео в 8,20 – каза Деси. – Ще наемем кола и ще стигнем до границата. Тя е на 130 километра.

Джейкъб я погледна с горящи сини очи.

– Познаваш ли някой полицай там? Или някой митничар, който да ги държи под око, докато пристигнем?

– Не, но мога да се обадя на Роберт. Той живее в Каликс, на 45 минути път с кола от границата.

– Роберт?

Тя се усмихна; усмивка, която по-скоро премина в гримаса.

– Моят братовчед бандит.

Джейкъб прокара пръсти през косата си и направи нервен кръг около автомата за кафе.

– Колко време ще отнеме целият път с кола? – попита той. – Ако тръгнем сега?

Тя отново погледна часовника.

– Ако караме непрекъснато и няма много каравани и камиони с дървен материал, ще стигнем преди шест часа.

Той удари с длан по стената.

– Ще закъснеем – ядоса се.

– Ако Роберт ги наблюдава, няма да се изплъзнат – каза тя. – Син мерцедес с регистрационен номер ТКГ 296, нали?

Той я погледна.

– Имаш ли кола?

– Не – отговори тя. – Имам колело.

Деси размаха банковата си карта „Американ Експрес“.

– Ще вземем кола под наем, глупчо.

23 Търговски център в Стокхолм – бел. прев.

104.

Четвъртък, 24 юни

Норланд, Швеция

КОГАТО ДЕСИ МИНА покрай Ютаншьо, минаваше един през нощта. Караше вече почти петстотин километра без спиране и трябваше да зареди, да пие кафе и да отиде до тоалетната.

Погледна крадешком Джейкъб, който спеше дълбоко на опънатата назад седалка до нея, изморен от дългите пътувания и часовата разлика. Дизелът щеше да стигне до отвореното през нощта кафене на търговците в Докста, но тя имаше по-добра идея. Малко щяха да заобиколят, но си струваше.

Стигна до разклона за Лунде, поколеба се само една секунда и зави наляво по път 90.

Колата смени ритъма си и лошата настилка накара Джейкъб да се размърда.

– Какво, по дяв...? – каза той объркан и се изправи на седалката. – Пристигнахме ли?

Той се огледа учуден наоколо. Беше се развиделило. Мъглата се стелеше на тънки пластове над водата, черни иглолистни дървета се извисяваха към небето, сърни бягаха по полето.

– Точно на половината път сме – отговори Деси.

Той погледна да види часа.

– Ужасно е това полярно слънце – каза той и разтръска часовника на ръката си.

Деси намали скоростта и посочи пред себе си.

– Виждаш ли? – попита тя. – Сладкарница „Вестерлунд“. Загубих девствеността си на паркинга отзад.

Тази информация напълно го разсъни.

– Значи това са старите ти ловни райони?

– Докато навърших седемнайсет. Учих една година в гимназия „Одал“ в Крамфорш, след което заминах за Нова Зеландия на разменни начала. Останах девет години.

Джейкъб я погледна.

– Странният ти акцент – каза той. – Опитах се да го наместя някъде. Но защо Нова Зеландия?