Джеймс Марклунд - P. S. Убийците

Река Торне можеше да се прекоси свободно по цялото є протежение. Мостове имаше в Хапаранда, Йоверторнео, Пелло, Колари, Муонио и Каресуандо.

Всеки проход си имаше предимства: Хапаранда беше най-големият с най-бавни митнически проверки; Колари беше най-ненатовареният, но там всички се забелязваха най-много. В Мурйерв трябваше да избираш, накъде да караш: на север към Йоверкаликс или на юг към Хапаранда. След това отпрашваш яко дим към Русия.

– Русия – попита Джейкъб. – Колко път има дотам?

– Трябва да карате през Куусамо, оттам е най-пряко ...

– 300 километра – каза Деси.

– Господи – възкликна Джейкъб. – Та това е нищо, колкото от Манхатън до Лонг Айлънд.

Според дядото беше трудно да влезеш в Русия. И винаги е било. По негово време имало мини в ничията земя, но вече ги нямало. Сега пасажът представлявал външна граница на Европейския съюз и като такава можел да затрудни преминаването, но не и да го направи невъзможно.

Проблемът не бил да излезеш от Европейския съюз, а да влезеш в него. Трябвало да оставиш колата си и след това да преминеш пеша, най-добре малко над Таммела. Имало голям път от другата страна на границата, който водел към Петрозаводск и по-нататък към Санкт Петербург.

Деси и Джейкъб седяха мълчаливи, когато мъжът свърши.

Той се изправи, остави чашите за кафе на мивката и се заклатушка отново към телевизора.

– Затворете вратата заради комарите, когато тръгнете – каза той.

– Ще затворим вратата заради комарите, когато тръгнем – повтори Деси.

106.

ЗАРЕДИХА С ДИЗЕЛ от нелегалния стопански резервоар на имота.

След това Джейкъб седна зад волана.

– Накъде да карам?

– Направо, докато видим Суоми, Финландия, на табелите – отговори Деси и опъна назад седалката.

Той подкара на север и излезе отново на европейския път.

Джейкъб знаеше само, че ако братът и сестрата Рудолф успеят да се доберат до Русия, никога повече нямаше да ги види. Тези, които имаха пари, можеха да си купят подслон, а тези, които нямаха, можеха да изчезнат между милионите бездомни в страната.

Сграбчи волана и натисна газта.

Главата му все още беше замаяна след дългата дрямка. Колата беше малка и бавна, със странно хълцащ двигател, никога преди не беше карал дизел.

Гледките се сменяха една след друга, беше наистина замайващо красиво.

Остри скали се спускаха стремглаво надолу в морето. Синеещи се хълмове се издигаха на север. Пътят се виеше покрай морето, все по-тесен и начупен.

Пътуваше към края на света.

Мобилният телефон на Деси зазвъня на таблото.

Погледна скришом жената до себе си; тя спеше дълбоко с полуотворена уста. Не беше почитател на електронните вещи и не притежаваше мобилен телефон, но знаеше какво да направи, за да отговори.

– Намерихме кутията за съхранение – съобщи Габриела. – На нивото на метрото на централна гара. Беше прав.

Сви ръка в триумфиращ жест.

– Съдържаше всичко, което предполагаше: светли обувки, кестенява перука, манто, панталони, слънчеви очила, полароиден фотоапарат, два пакета филми, писалки, пощенски марки, картички, капки за очи и едно изключително остро шило, плюс още други... – тя млъкна.

– Какво? – попита Джейкъб. – Какво още имаше в нея?

Деси се събуди от високия му глас и се понадигна до него.

– Намерихме паспортите и портфейлите на всички убити младежи, без Атина и Залцбург.

Наби спирачка и спря колата до едно отворено кафене.

Търсеше думите, но не ги откриваше.

– На Кими е тук – снижи глас Габриела. – На масата пред мен са. На годеника є също. Ще ги получиш, когато се върнеш.

– Окей – смотолеви той.

– Искахте да знаете дали вечерта са били откраднати коли в Северна Швеция, нали? Фермер на север от Юсинге е съобщил за откраднато волво 245. Модел 1987, червено, с регистрационен номер СХС 411.

– 245, това е комби?

– Ще изпратя есемес с данните.

Той включи на скорост и се огледа наоколо.

Намираха се в малко селце. Точно пред тях имаше кафене с обширен паркинг.

– Докъде стигнахте – попита Габриела.

Джейкъб зави и излезе на пътя след голям камион, натоварен с дърва.

– До средата. Благодаря, че се обади – каза той.

– Бих искала да мога да направя нещо повече – продължи тихо Габриела.

Деси го погледна.

– Обади се на братовчед си – каза Джейкъб. – Имаме вероятен автомобил за бягство.

Тя взе телефона.

Слънцето изгря на север.

107.

СЛЕД ЙОРНШЬОЛДСВИК ГОРАТА стана по-гъста, населените места по-редки. Между градовете Умео и Шелефтео, отсечка от почти 150 километра, той едва ли видя и една къща.