Джеймс Марклунд: P. S. Убийците

Комисар Дювал изглеждаше разочарован, когато я освободи.

Тя се върна при стълбището, отказа се от асансьора и се качи по стълбите до третия етаж. Стъпките є отекнаха между каменните стени. Матираните стъкла на прозорците към задния двор затъмняваха стълбището.

Тъкмо стигна до апартамента и извади ключовете от раницата, когато замръзна по средата на движението.

Един мъж стоеше в сянката на вратата на съседа. Отвори устата, за да извика, но не издаде никакъв звук.

– Деси Ларшон?

Изпусна ключовете. Те се приземиха на мраморния под със силен звън. Гърлото є пресъхна, тялото є бе готово да хукне да бяга.

Той беше брадат, дългокос и миришеше лошо. Пъхна ръката под якето си и краката на Деси се подкосиха.

Сега ще умра.

Сега ще извади големия си касапски нож и ще ми пререже гърлото.

Никога не разбрах кой е баща ми.

Мъжът є подаде нещо малко и плоско, жълто-синя значка, на която пишеше „Нюйоркска полиция“.

– Казвам се Джейкъб Канън – проговори на английски той. – Съжалявам, ако съм те уплашил. Работя в отдел „Убийства“, тридесет и втори район в Манхатън, Ню Йорк.

Тя погледна значката. Наистина ли това беше американска полицейска значка? Беше виждала такива само по телевизията. Тази би могла да бъде купена от най-близкия магазин за играчки.

– Говориш ли английски? Разбираш ли какво казвам?

Тя кимна и вдигна поглед към мъжа. Той беше съвсем малко по-висок от нея, с широки рамене, яки ръце и беше блокирал пътя, по който можеше да избяга надолу по стълбите. Правеше впечатление на едър човек, макар и позаслабнал напоследък. Дънките му бяха изсулени и висяха на слабите му бедра. Велуреното яке беше с добро качество, но намачкано, като че беше спал с него.

– Дяволски важно е да чуеше това, което имам да кажа – настоя той.

Тя се вгледа в очите му, ясносини и искрящи.

– Те са тук и вече планират следващото убийство.

7.

ДЖЕЙКЪБ ЧУВСТВАШЕ как адреналинът разкъсва като с бодлива тел вените му.

Досега не бе успял да тръгне по следите им толкова бързо, само няколко дни след тях. Но никога преди убийствата, преди снимките с трупове, преди бягството към следващия град.

– Трябва да участвам в разследването – каза той. – Сега, веднага!

Журналистката пред него се препъна встрани и се подпря на стената зад нея. Очите є бяха широко отворени в очакване.

– Ако аз съм връзката с убийците – промълви тя, – каква е твоята?

Гласът є беше мрачен и дрезгав. Английският є беше перфектен, макар и със странен акцент. Мъжът я гледа в продължение на няколко безмълвни секунди.

– Кой те разпитва? – попита той. – Как се казва, в кой отдел работи? Намесен ли е прокурор? Какви мерки са взети?

Жената се отмести.

– Как разбра, че аз съм получила картичката? – учуди се тя. – Как разбра къде живея?

Погледна я, нямаше защо да я лъже.

– Берлин. Немската полиция. Der deutschen Polizei ме уведоми, че се е появила още една картичка, адресирана до Деси Ларшон от „Афтонпостен“ в Стокхолм, Schweden. Тръгнах веднага, идвам право от летището.

– И защо стоим тук? Какво искаш от мен?

Той направи крачка към нея, тя отстъпи встрани. Той остана на място.

– Трябва да ги спрем. Това е най-добрият шанс досега...

Тя скръсти ръце, без да отговори.

– Преследвам тези палачи от убийството в Рим на Коледа.

Той се обърна и погледна към прозорците надолу по стълбището. Приглушената слънчева светлина образуваше червени, зелени и тъмносини петна, които трептяха по мраморните стъпала. Затвори очите си и ги покри с длан, цветовете изгоряха в мозъка му.

– Понякога ми се струва, че съм точно по петите им. Понякога се приплъзват прокрай мен, съвсем близо, като че почти мога да усетя дъха им.

– Как ме откри?

Той погледна журналистката. Беше по-различна от другите. По-млада, около трийсетте, и не така развълнувана. При това всички останали бяха мъже, с изключение на репортерката от Залцбург, която не искаше да говори с него.

– Взех адреса ти от телефонни справки. Шофьорът на таксито ме свали точно пред входа.

Безпомощно кършеше ръце.

– Трябва да разбереш, че е важно. Докъде е стигнала поли-цията? Установили ли са контакт с немците? Кажи им, че трябва да се свържат с Берлин, комисарят се казва Гюнтер Бублиц...

Жената наведе брадичка и го погледна изпод бретона. Страхът є като че изчезна, погледът є стана решителен, но все пак предпазлив.

– Това е домът ми – каза тя.– Ако искаш да обсъждаш нещо, свързано с пощенската картичка, убийците или полицейското разследване, можеш да дойдеш утре в работата ми.