Джеймс Марклунд - P. S. Убийците

Тя кимна към стълбището.

– Сигурна съм, че ще ме откриеш. От Справки ще ти дадат адреса.

Той направи още една крачка към нея и тя затаи дъх.

– Преследвам тези свине от половин година – каза едва чуто. – Никой не знае за тях повече от мен.

Жената се опря до стената и се промъкна покрай него. Вдигна ключовете си от пода и ги хвана здраво.

– Изглеждаш ужасно и миришеш на сметище. Не си упълномощен от шведската полиция, вървиш по следите на убийците... Извинявай, но ми изглежда малко... налудничаво?

Той приглади назад косата си и затвори очи.

Налудничаво? Нима беше луд?

Видя полароидната снимка пред себе си, дланите на жената и на мъжа, красивите пръсти, които почти се докосват. Кръвта, която се стича по ръката и се събира около ноктите.

Обичам те, татко! Ще се видим на Нова година!

Отвори очи и срещна нейните.

– Убиха дъщеря ми в Рим – каза той. – Прерязаха гърлата на Кими и Стивън в хотелска стая в Трастевере, така че ще ги преследвам, докато адът замръзне.

8.

ДЕСИ ЧУ СТЪПКИТЕ на мъжа да заглъхват надолу по стълбите и превъртя ключа два пъти.

Петък вечер и тя отново бе сама.

Събу маратонките си, окачи якето и постави каската на полицата за шапки. После съблече и останалите дрехи на път към банята и пусна душа.

„Джейкъб Канън“, помисли си. Той наистина имаше нужда от това.

Беше ясно, че не иска да є причини нищо лошо. Какво щеше да стане, ако беше отговорила на въпросите му? Какво би загубила?

Прогони мисълта и пусна леденостудена вода. Остана под струята, докато пръстите на краката є се вкочаниха и кожата є се зачерви до болка.

Обвита в големия халат, стъпи на дюшемето във всекидневната. После потъна в дивана от „ИКЕА“ и се протегна за дистанционното, но го задържа в ръката, без да натисне копчето.

Защо убийците бяха избрали нея? Какво бе направила?

В града ли бяха точно сега? Търсеха ли следващата си жертва, или вече я бяха убили? Дали писмото със снимки на труповете лежеше вече в пощата є?

Стана отново и отиде в кухнята. Отвори вратата на хладилника, откри няколко тъжни моркова и един мухлясал домат. Наистина трябваше да излезе да напазарува.

Обикновено винаги когато се прибереше вкъщи, спокойствието и хармонията в нейния живот се връщаха.

Апартаментът є се намираше на улица „Юрведершгренд“ в Сьодермалм; в сърцето на старата работническа част, която по настоящем се бе превърнала в безобразно скъп квартал с апартаменти за модерната средна класа. Улицата водеше нагоре към хълма Мусебаке и носеше това име още от средата на 17. век. Националният поет Карл Микаел Белман бе живял в съседната сграда през седемдесетте години на 18. век. Напрегна се, за да почувства полъха от крилете на историята.

Имаше лош ден.

Отиде до стереото и пусна един диск с немски хардрок. Du, du hast, du hast mich...

След това застана и погледна телефона. В действителност имаше много добър повод да позвъни.

...Du hast mich gefragt und Ich hab nichts gesagt...

Не беше нито самотна, нито изоставена; току-що бе отказала да покани един мъж в апартамента си, е, наистина мръсен и брадясъл; не, никак не беше отчаяна.

... Willst du bis der Tod euch scheidet, treu ihr sein f ü r alle Tage... Nein! Nein!

Вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Габриела.

Тя отговори с обичайното си боботене.

– Здравей – каза Деси. – Аз съм.

Чуваше дишането на Габриела.

– Не е това, което си мислиш – продължи Деси. – Не искам да те притеснявам, а и не съм се разкаяла...

– Очаквах да ми се обадиш – каза Габриела, като звучеше строго професионално. – Мац Дювал ме включи в разследващия екип следобеда. Смятам, че можем да се справим с това като възрастни хора – ти и аз...

Деси си отдъхна. Беше живяла заедно с криминален инспектор Габриела Оскаршон почти година. Преди три месеца сложи край на връзката им и Габриела се изнесе от апартамента. Раздялата не беше приятна.

– Чули ли сте нещо? – попита Деси, което в прав текст означаваше: „Открихте ли трупове с прерязани гърла?“.

– Нищо. Засега.

Засега. Тя каза засега. Значи очакваха.

– Говорих с един американски полицай тази вечер – вметна Деси. – Някой си Джейкъб Канън, знаеш ли нещо за него?

– Работил е с немците – отговори Габриела. – Потвърдено ни е, че е ченге от Ню Йорк; дъщеря му е била една от първите жертви. Къде каза, че го срещна?

Деси въздъхна с облекчение. Поне беше този, за когото се беше представил, дори и да смърдеше.

– Той ме потърси.

– Защо? Защо те потърси? Какво искаше?