Ю Несбьо - Хлебарките

— Прав си — погледът на Льокен се замъгли. — Не съм светец. Вярно е, че нося своя дял от вината този свят да е пълен със страдание. Какво да кажа в своя защита? Както се пее в една песен, „не съм по-различен от другите: когато вали, и аз се мокря“.

Изведнъж и Хари се почувства стар. Стар и уморен.

— За какво ти бяха онези бучици мазилка? — Льокен говореше малко провлечено.

— Щукна ми нещо. Заприличаха ми на праха, полепнал по отвертката, която открихме в багажника на Молнес. Една такава, жълтеникава на цвят. Не чистобяла като обикновената вар. Ще дам събрания материал за анализ и ще поискам да сравнят химичното му съдържание с варта по отвертката.

— И какво следва от евентуално съвпадение?

Хари сви рамене.

— Никога не се знае. Деветдесет и девет процента от информацията, събрана по време на следствие, се оказва безполезна. Остава ни да се надяваме единият процент ценни сведения да ни проговори.

— Така е. — Льокен затвори очи и се облегна на стола.

Хари слезе на улицата и от един беззъб старец с шапка на „Ливърпул“ купи супа с нудъли и кралски скариди. Човекът му сипа от черна тенджера в найлоново пликче, завърза го и оголи венци. В кухнята Хари намери две дълбоки чинии. Разтърси Льокен и той се сепна в съня си. Нахраниха се в мълчание.

— Май се досещам кой е наредил разработката — подхвана Хари.

Льокен не отговори.

— Разбирам защо не сте можели да забавите шпионската акция, докато Норвегия подпише споразумението с Тайланд. Работата не е търпяла отлагане, нали? Трябвало е бързо да покажете резултати, затова сте започнали тайно.

— Няма да мирясаш, нали?

— Вече има ли значение?

Льокен духна супата в лъжицата си.

— Набирането на доказателства трае дълго. Понякога години. Продължителността на този процес беше по-важна от всичко друго.

— Едва ли някой документ води към инициатора и Турхюс сам ще опере пешкира. Прав ли съм?

Льокен гребна една скарида и заговори на лъжицата пред себе си:

— Обиграните политици винаги си опазват ръцете чисти, нали? Имат си секретари да им вършат черната работа. А секретарите не раздават заповеди. Те просто подхвърлят на някой по-надолу в йерархията какво е нужно, за да задвижи застоялата си кариера.

— Аскилсен?

Льокен лапна скаридата и мълчаливо я сдъвка.

— Какво са обещали на Турхюс, за да оглави операцията? Заместник-директорски пост?

— Не знам. Не обсъждаме такива неща.

— А шефката на полицията? Все пак и тя е поела известен риск.

— Предполагам, е съвестна социалдемократка.

— Политически амбиции ли има?

— Не е изключено. Може пък никой от тях да не рискува толкова много, колкото си мислиш. Вярно, кабинетът ми е в сградата на посолството, но това не означава, че…

— … си на хранилка при тях ли? Тогава за кого работиш? На свободна практика ли си?

Льокен се усмихна на отражението си в супата.

— Я ми кажи, Хуле, както стана с онова твое гадже?

Хари го изгледа неразбиращо.

— С онази, дето отказала цигарите.

— Вече ти обясних. Замина за Англия с някакъв музикант.

— А после?

— Кой е казал, че после е имало нещо?

— Ти. Разбрах го по начина, по който говориш за нея — засмя се Льокен. Остави лъжицата си и се сви в стола. — Хайде де, Хуле. Наистина ли не пропуши повече?

— Пропуши ги пак — тихо отвърна Хари. — Но вече ги спря. Завинаги.

Погледна бутилката „Джим Бийм“, затвори очи и се опита да си припомни топлината на първото питие.

Хари седя, докато Льокен задряма. Заведе го до леглото, зави го с одеяло и излезе.

Охранителят на „Ривър Гардън“ също спеше. Хари се подвоуми дали да не го събуди, но се отказа — всички заслужават да поспят тази нощ, рече си той. Под вратата беше пъхнато писмо. Той го остави неразпечатано върху нощното шкафче до предишното, застана до прозореца и се загледа в товарния кораб, плъзгащ се безшумно под моста „Таксин“.

Някъде към десет Хари влезе в кабинета. Засече се с Нхо. Той пък тъкмо излизаше.

— Разбра ли?

— Какво да разбера? — прозина се Хари.

— За заповедта от шефа?

Хари поклати глава.

— Сервираха ни го на сутрешната оперативка. Началствата са разговаряли.

Хари влетя най-безцеремонно през вратата и Лиз подскочи на стола.

— Добро утро, Хари?

— Не особено. Легнах си чак в пет призори. Какво чувам за разследването?

Лиз въздъхна.

— Началниците ни явно са си поприказвали. Твоята шефка се позовала на свития бюджет и на недостига на кадри. Нямала търпение да се върнеш в Норвегия, а на моя шеф му трият сол на главата заради няколко убийства, чието разследване изостава, откакто подхванахме случая с посланика. Не става дума убийството да бъде изпратено в архива, разбира се, а само приоритетът му да се понижи до нормален.