Ю Несбьо - Хлебарките

И без да обмисля думите му, Хари не се съмняваше, че са истина. Всичко си дойде на мястото, сякаш вътрешно през цялото време го беше знаел. Потайността около професията на Льокен, фотографското оборудване, бинокълът за нощно виждане, мистериозните пътешествия до Виетнам и Лаос. Всичко се връзваше. А кървящият мъж пред него от враг изведнъж се превърна в колега, съюзник, пострадал от безпощадния опит на Хари да му строши носа.

Хари кимна бавно и остави пистолета върху масата.

— Добре, вярвам ти. Защо е цялата тази тайнственост?

— Знаеш ли за споразумението на Швеция и Дания да разследват посегателства срещу деца със собствени кадри на тукашна почва?

Хари кимна.

— В момента текат идентични преговори между Норвегия и тайландските власти, но все още не сме постигнали споразумение. Междувременно аз провеждам крайно неофициална дейност. Разполагаме с достатъчно материал да го пипнем, но се налага да изчакаме. Арестуваме ли го сега, ще трябва да разкрием, че сме провеждали незаконно разследване на тайландска земя, а това е неприемливо в политически план.

— За кого работиш?

— За посолството. — Льокен обърна нагоре двете си длани.

— Знам, но чии нареждания изпълняваш? Кой стои зад разработката? В Стуртинга информирани ли са за нея?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш толкова много, Хуле?

Будните очи срещнаха очите на Хари. Той понечи да каже нещо, но се отказа и поклати глава.

— По-добре ми кажи кой е мъжът на снимките.

— Не мога. Съжалявам, Хуле.

— Атле Молнес ли е?

Льокен заби поглед в масата и се подсмихна под мустак.

— Не, не е той. Всъщност именно посланикът инициира това разследване.

— Да не би…

— Както казах, нямам право да ти издавам каквото и да било. Ако двата случая, по които работим, се окажат свързани, молбата ти може и да добие актуалност, решението обаче зависи изцяло от нашите началници. — Льокен стана. — Изморен съм.

— Как мина? — попита Сунторн, когато Хари се качи в колата.

Хари му поиска цигара, запали я и жадно пое дима в дробовете си.

— Нищо. Напразно се разкарахме. Според мен този тип е чист.

Хари седеше в апартамента.

Близо половин час говори със сестра си. Е, всъщност през повечето време говореше тя. Невероятно е колко много неща могат да се случат в човешкия живот за малко повече от седмица. Сьос каза, че се чула с баща им. Уговорили се да му гостува в неделя на обяд. Щяла да изпържи кюфтета. Надявала се баща им да поприказва. Хари се надяваше на същото.

После разлисти бележника си и набра друг номер.

— Ало? — обади се глас отсреща.

Хари притаи дъх.

— Ало? — повтори гласът.

Хари прекрати връзката. В гласа на Рюна долови почти умолителна нотка. Нямаше никаква представа защо ѝ бе позвънил. Няколко секунди по-късно телефонът изписука. Вдигна слушалката в очакване да чуе гласа ѝ. Но чу гласа на Йенс Бреке.

— Сетих се — започна разпалено той. — Докато се качвах с асансьора от подземния паркинг към кабинета, някакво момиче се качи от първия етаж и слезе на петия. Сигурно ме е запомнила.

— Кое ти дава тази увереност?

Прозвуча малко сконфузен смях.

— Поканих я на среща.

— Сериозно?

— Да. Работи за „МакЕлис“, виждал я бях няколко пъти. В кабината се возехме само двамата и тя се усмихваше толкова сладко; поканата просто ми се изплъзна.

Настана мълчание.

— И се сещаш за това чак сега ?

— Не, но едва сега си спомних кога се е случило. Вече бях изпратил посланика до подземния паркинг. Кой знае защо, в ума ми е останало, че е било предния ден. Като поразмислих обаче, се сетих: тя се качи на първия етаж, следователно съм идвал от по-долен етаж. По принцип рядко слизам в подземния паркинг.

— Тя какво отговори?

— Прие и аз веднага съжалих. Исках само да пофлиртувам. Затова ѝ поисках визитката и обещах да се обадя, за да се уговорим допълнително. Изобщо не я потърсих, разбира се, но въпреки това си мисля, че ме е запомнила.

— Пазиш ли визитката ѝ? — Хари се чувстваше като ударен с мокър парцал.

— Да. Готино, а?

— Виж, Йенс, всичко това е супер, но не е толкова лесно. Все още нямаш алиби. Чисто теоретично не е изключено да си слязъл обратно в подземния паркинг, след като си се заговорил с момичето. Какво пречи: качваш се само да вземеш нещо от кабинета си и после обратно надолу с асансьора, нали?

— О — озадачено пророни Йенс. — Ама…

Млъкна и въздъхна.

— Дявол да го вземе. Прав си, Хари.