Ю Несбьо - Хлебарките

— Ти си луда! — изпръхтя Хари.

Рюна се засмя тихо и се отдалечи с бързи загребвания.

Тя излезе от басейна, а Хари вече лежеше на ръба с капещи дрехи. Отвори очи. Рюна държеше кепче за отпадъци и се опитваше да улови едро водно конче, отпуснало се върху водата.

— Истинско чудо — отбеляза Хари. — Бях твърдо убеден, че единствените насекоми, способни да оцелеят в този град, са хлебарките.

— Част от добрите винаги оцеляват. — Рюна вдигна внимателно кепчето, изтегли го към себе си, освободи водното конче от мрежата и то полетя над басейна с тихо бръмчене.

— Хлебарките не са ли добри?

— Пфу, гнусни са!

— Това не означава, че непременно са зли.

— Сигурно. Но според мен не са добри. Просто съществуват, нищо повече.

— Просто съществуват — повтори Хари, без да я иронизира; само като повод за размисъл.

— Така е устроен светът: приисква ни се да ги стъпчем. В противен случай щяха да се нароят твърде много…

— Интересна теория.

— Чуй — прошепна тя. — Всички спят.

— Банкок никога не спи.

— Напротив, заслушай се. Това са звуци от сън.

Кепчето беше прикрепено към кух алуминиев прът и Рюна духна в него. Подобен звук издава австралийският инструмент диджериду. Хари се заслуша. Тя имаше право.

Рюна се качи в апартамента му, за да използва душа. След няколко минути излезе от банята, завита в малък пешкир. Хари вече стоеше в коридора и натискаше копчето за асансьора.

— Дрехите ти са на леглото — осведоми я той и затвори външната врата.

После чакаха асансьора заедно. Червеният индикатор над вратата беше започнал низходящо отброяване на етажите.

— Кога ще си тръгваш? — попита Рюна.

— Скоро. Освен ако не изникне нещо.

— Знам за срещата ти с мама.

Хари бръкна в джобовете на панталона си и огледа ноктите на краката си. Рюна го бе посъветвала да ги подкъси. Вратите на асансьора се разтвориха и Хари влезе в кабината.

— Майка ти твърди, че вечерта, когато е бил убит баща ти, си е била вкъщи и ти можеш да го потвърдиш.

— Ама ти сериозно ли искаш да ти отговарям? — простена Рюна.

— Май не. — Той отстъпи крачка назад и двамата се спогледаха, докато изчакваха вратите да се затворят. — Ти кого подозираш? — попита накрая Хари.

Рюна продължаваше да го гледа, докато вратите се приплъзваха една към друга.

По средата на китарното соло на Джими Хендрикс в песента „All Along The Watchtower“ музиката внезапно спря и Джим Лав подскочи, защото усети, че някой му е свалил диадемата със слушалките.

Извърна се на стола и висок рус мъж, без съмнение проявил небрежност при употребата на слънцезащитен лосион, се извиси над него в тясната охранителна будка. Голяма част от лицето бе скрито зад чифт авиаторски очила със съмнително качество. Джим имаше набито око за маркови очила — за своите бе прежалил едноседмичната си заплата.

— Ало! Попитах те дали говориш английски.

Джим се затрудни да определи акцента му и му отговори на бруклински:

— При всички случаи по-добре, отколкото тайски. С какво да ти помогна? Коя фирма търсиш?

— Не търся фирма. Искам да поговоря с теб.

— С мен ли? Да не си инспектор от охранителната фирма? Ще ти обясня за уокмена…

— Инспектор съм, но полицейски. Казвам се Хуле. Моят колега Нхо…

Хари отстъпи крачка встрани. Зад него на вратата стоеше Нхо с дежурната подстрижка в стил „помпадур“ и прясно изгладена бяла риза. И двете неща не оставиха и капка съмнение у Джим, че тайландецът му показва истинска значка. Джим присви едното си око.

— Полиция, а? А бе, вие при един и същи бръснар ли ходите? Никога ли не ви е хрумвало да експериментирате с нещо ново? Такова например. — Джим посочи небрежно разрошената си прическа и се засмя гръмко.

Високият се поусмихна.

— Ретромодата от осемдесетте явно още не е стигнала до полицейските управления.

— Коя мода?

— Няма значение. Има ли кой да те смени за малко и подходящо място, където да поговорим?

Джим разказа, че дошъл в Тайланд преди четири години на почивка с приятели. Взели си мотоциклети под наем и потеглили на север. В малко селце по течението на река Меконг на границата с Лаос един от компанията проявил глупостта да купи опиум и да го пъхне в раницата си. На връщане полицейски патрул ги накарал да отбият и ги претърсил. На прашния селски път насред Тайланд им станало ясно, че приятеля им го грози продължителен престой в затвора.

— По закон имат право да екзекутират наркотрафиканти, мамка му. Знаете ли? Ние тримата не бяхме сторили нищо нередно, ама си помислихме, мама му стара, че и ние ще загазим — ще ни осъдят за съучастничество или нещо подобно. Защото, мама му стара, аз съм чернокож американец и се вписвам доста добре в представата за типичния трафикант на хероин. Ударихме го на молби и мина време, докато загреем положението: един от полицаите подхвърли, че можело да минем и само с глоба. И така, събрахме всичките си кинти, те конфискуваха опиума и ни пуснаха да си вървим. Майчице, колко бяхме щастливи. Ама възникна проблем: за да се върнем в Щатите, ни трябваха пари за билети, нали? После…