Ю Несбьо - Хлебарките

— Не се стряскайте така, инспекторе. Имам алиби, нали така му викате? Имам, и още как, и то желязно алиби за ваше сведение. Дъщеря ми на драго сърце ще потвърди, че през въпросната вечер не съм била в състояние да се движа. След вечеря, спомням си, отворих бутилка джин и сигурно съм заспала, после съм се събудила, после пак съм пила, после пак съм заспала, събудила съм се и така нататък. И сам се досещате.

Хари разбираше.

— Да ви интересува още нещо, инспектор Хуле?

Провлачваше гласните в името му, не много, но достатъчно да го провокира.

— Само дали сте убили съпруга си, госпожо Молнес.

С изненадващо бързо и сръчно движение тя сграбчи чашата и преди Хари да ѝ попречи, усети как стъкленият съд профуча покрай ухото му и се строши в стената отзад. Хилде Молнес направи гримаса.

— След случилото се едва ли ви се вярва, но бях топреализаторка на момичешкия отбор в Йорща, категория от четиринайсет до шестнайсет години. — Гласът ѝ звучеше спокойно, сякаш вече бе успяла да загърби трагедията. Хари видя как мнозина посетители се обърнаха към тях с ужасени лица. — На шестнайсет години… трябва да е било ужасно отдавна. Бях най-хубавото момиче в… това сигурно вече съм ви го казала. Имах и форми, не като сега. Преди всеки мач с моя приятелка влизахме в съблекалнята на съдиите, загърнати с два миниатюрни пешкира, и се извинявахме, че уж сме сбъркали вратата — всъщност сме търсили душовете. Всичко за отбора, нали разбирате. Но не забелязах това да влияе особено на съдийските отсъждания. Сигурно са се чудили какво търсим при душовете преди мача.

Неочаквано тя се изправи и кресна:

— Йорща момче, оле, оле, оле! Йорща момче, напред, напред, напред! — и пак тупна на стола. В ресторанта се възцари тишина. — Това беше бойният ни вик. Ако сложиш „момиче“, ритъмът се нарушава. А навярно просто сме обичали да се показваме.

Хари я улови под ръка и я поведе надолу стълбите, прикрепяйки я. Даде адреса ѝ на шофьора на таксито, връчи му петдоларова банкнота и го помоли да се погрижи госпожата да се прибере невредима. Таксиджията вероятно не разбра почти нищо от думите му, но си даде вид, че е схванал заръката.

Хари влезе в един бар по Сой 2 в посока Силом. До барплота беше почти празно, а на сцената стояха две гоу-гоу-момичета, които явно още не бяха ангажирани за вечерта, а очевидно и не хранеха големи надежди да им се усмихне късметът. Все едно миеха чинии, докато чинно клатеха крака, а циците им подскачаха нагоре-надолу под звуците на „When Susannah Cries“. Хари не беше сигурен кое е по-тъжно.

Някой му сервира бира, която не бе поръчвал. Той я остави недокосната, плати и се обади в управлението от кабинката до мъжката тоалетна. Не видя да има женска.

Лек бриз рошеше гальовно късо подстриганата му коса. Хари стоеше в края на плоския покрив и гледаше града от птичи поглед. Присвиеше ли очи, всичко се превръщаше в просната светла завеса, която блещукаше и премигваше.

— Слизай оттам — обади се глас зад гърба му. — Притесняваш ме.

Лиз седеше на шезлонг с кутийка бира в ръка. Хари отиде в управлението и я завари зарината в купища доклади, които чакаха да бъдат прочетени. Наближаваше полунощ и Лиз се съгласи, че е време да си върви. Заключи кабинета, заедно се качиха с асансьора до дванайсетия етаж, откриха, че вратата към покрива е заключена, излязоха през прозореца, откачиха аварийната стълба и по нея се добраха до горе.

Воят на корабна сирена проряза неочаквано влакнестата звукова завеса на автомобилния трафик.

— Чу ли? — попита Лиз. — През детството ми татко често повтаряше, че в Банкок се чувало как слоновете си подвикват един на друг, докато ги транспортират с речните лодки. Идвали от Малайзия, защото горите на остров Борнео били изсечени. Стояли оковани с вериги за палубата на път към севернотайландските гори. Когато дойдох тук, дълго време наистина си мислех, че чувам не сирени, а тръбните призиви на слонски хоботи.

Ехото замря.

— Госпожа Молнес има мотив, но достатъчен ли е, за да извърши убийство? — попита Хари и скочи долу. — Ти би ли убила някого за правото да се разпореждаш с петдесет милиона крони в продължение на шест години?

— Зависи за кого става дума. Сещам се за двама-трима хубостници, които бих пречукала и за по-малко.

— Въпросът е дали петдесет милиона за шест години и пет милиона за шейсет години са едно и също.

— Ни най-малко.

— Ето, виждаш ли. По дяволите!

— На теб иска ли ти се да е била тя? Госпожа Молнес?