Ю Несбьо - Хлебарките

— Подготвили сте си домашното, виждам.

— Половината от нещата, които току-що ви наговорих, не ги разбирам. Схващам само, че някой е запорирал парите на съпруга ви, и искам да знам защо.

Хилде Молнес го погледна над очилата си.

— Наистина ли искате да знаете?

— И защо да не искам?

— Не съм съвсем сигурна дали онези, които ви изпращат тук, са предполагали колко надълбоко ще проникнете в… личния живот на посланика.

— Вече научих всичко, госпожо Молнес.

— И сте в течение на…?

— Да.

— Аха…

Тя направи пауза, докато пресушаваше ракията. Сервитьорът се зададе с бутилката, но тя махна отрицателно.

— Ако уважаемият инспектор знае, че семейство Молнес са и потомствени пейкотъркачи в молитвения дом на Вътрешната мисия, и членове на Християндемократическата партия, сам ще стигне до отговора на въпроса си.

— Сигурно, но ще ви бъда дълбоко признателен да го чуя от вашите уста.

Тя потръпна, сякаш чак сега усети тръпчивия вкус на оризовата ракия.

— Бащата на Атле взе това решение. Покрай кампанията за избор на партиен лидер плъзнаха слухове и Атле се видя принуден да признае истината на баща си. Седмица по-късно той състави завещанието. Там пише, че делът на Атле от семейното имущество ще продължава да се води на негово име, но правото да се разпорежда с него се прехвърля на Рюна; тогава тя тъкмо се беше родила. Правото ѝ на разпореждане влиза в сила при навършени двайсет и три години.

— А дотогава кой е неин попечител?

— Никой. Което значи, че парите остават в семейното предприятие.

— Ами сега, когато съпругът ви е мъртъв?

— Сега — Хилде Молнес прокара пръст по ръба на чашата, — сега Рюна ще наследи всички пари. А до двайсет и третия ѝ рожден ден правото на разпореждане с тях ще се прехвърли на носителя на родителските права върху нея.

— Ако ви разбирам правилно, в момента парите са освободени от опека и вие се разпореждате с тях.

— Май така излиза. Докато Рюна стане на двайсет и три.

— Какво точно включва правото на разпореждане?

— Не съм се интересувала подробно — сви рамене Хилде Молнес. — Научих за това едва преди няколко дни — от адвокат Харайд.

— Искате да кажете, че клаузата за прехвърлянето на правото на разпореждане не ви е била известна по-рано?

— Може и да са ми споменали нещо такова. Поискаха да подпиша някакви документи, но всичко това ми се струва адски сложно, не мислите ли? Така или иначе, тогава изобщо не отдадох значение на този факт.

— Изобщо ли? — уж невинно попита Хари. — Преди малко ми се стори, че споменахте нещо за пословичната пресметливост на сюнмьорците…

— Винаги съм била лоша тяхна представителка — усмихна се бледо тя.

Хари я погледна. Дали се преструваше на по-пияна, отколкото беше? Почеса се по тила.

— Откога се познавате с Йенс Бреке?

— Интересува ви по-скоро откога се чукаме, нали?

— И това, да.

— Дайте да караме в хронологична последователност. Да видим… — Хилде Молнес сключи вежди и присви очи срещу тавана. Опита се да подпре брадичка на ръката си, но брадичката ѝ се изхлъзна. Хари разбра, че греши: Хилде Молнес се беше натряскала до козирката.

— Запознахме се на приема по случай посрещането на Атле два дни след пристигането ни в Банкок. Събитието започна в осем вечерта. Беше поканена цялата норвежка общност. Състоя се в градината пред дипломатическата резиденция. Той ме изчука в гаража. Трябва да е било два-три часа след началото на мероприятието. Казвам, че той ме изчука, защото в онзи момент вероятно съм била мъртвопияна и не се е нуждаел от моето съдействие. Или съгласие. Следващия път обаче го получи. Или по-следващия, забравила съм. При всички случаи след няколко тека се запознахме, нали за това питахте. И оттогава продължихме да се опознаваме. Вече се знаем много добре. Това стига ли ви, инспекторе?

Хари изпитваше раздразнение. Вероятно защото именно по този начин Хилде Молнес излагаше на показ равнодушието и самопрезрението си. Тя определено не му предлагаше нито една причина да пипа с кадифени ръкавици.

— Обяснихте, че в деня, когато съпругът ви е починал, сте си били у дома. Къде точно се намирахте между пет следобед и часа, в който са ви съобщили за смъртта му?

— Не си спомням!

Тя се засмя — прозвуча като грак на гарван в утринно притихнала гора и Хари забеляза, че са започнали да привличат вниманието на околните. За миг тя сякаш щеше да се свлече от стола, но после си възвърна равновесието.