Ю Несбьо - Хлебарките

— Вчера майка ти…

— Спеше — кратко отвърна тя. Толкова кратко, че на Хари му прозвуча като предупреждение. Той обаче не разполагаше с повече време, за да се церемони.

— Искаш да кажеш, беше пияна?

Рюна вдигна очи към него. Веселата усмивка се бе изпарила.

— Ти за майка ми ли искаш да си говорим?

— И за нея. Разбираха ли се с баща ти?

— Защо не я попиташ лично?

— Защото ти ми се струваш по-слаба лъжкиня — призна откровено Хари.

— Нима? Щом е така, разбираха се превъзходно. — По лицето ѝ отново се изписа опърничавото изражение.

— Чак толкова зле ли вървеше бракът им?

Тя се размърда нервно на стола.

— Съжалявам, Рюна, но това ми е работата.

— С майка ми не се погаждаме особено — сви рамене тя. — Докато с татко си бяхме суперблизки. Според мен тя ревнуваше.

— Кого?

— И двамата. Май повече ревнуваше него. Не знам.

— Защо?

— Защото той сякаш нямаше нужда от нея. Третираше я като въздух…

— Случвало ли се е баща ти да те води на хотел, Рюна? Например в „Марадиз“?

По лицето ѝ се изписа изумление.

— Какво имаш предвид? Защо ще ме води на хотел?

Хари закова поглед във вестника, но се насили да го вдигне.

— Пфу! — избухна тя и хвърли лъжичката в чашата, а чаят се разплиска. — Що за шантави въпроси задаваш. Накъде биеш?

— Рюна, разбирам колко ти е трудно, но подозирам, че баща ти е вършил неща, за които би трябвало да се разкайва.

— Татко? Че той непрекъснато се разкайваше. Съжаляваше, поемаше цялата вина за щяло и нещяло, извиняваше се… но проклетата гадина все не искаше да го остави на мира. Отнасяше се към него като към псе, не ставаш за това, не ставаш за онова, въвлече ме в тази история и така нататък. Мислеше си, че не чувам упреците ѝ, но аз ги чувах. Всяка думичка. Не била създадена да живее с евнух, била жена от плът и кръв. Съветвах го да я зареже, но той търпеше. Заради мен. Не ми го е казвал, но аз виждах — правеше го заради мен.

Хари имаше чувството, че през последните две денонощия плува в река от сълзи, но сега сълзи не рукнаха.

— Опитвам се да подхвана темата… — Той наведе глава, за да улови погледа ѝ. — … за различната сексуална ориентация на баща ти.

— Затова ли си толкова яко стресиран? Защото не допускаше да знам, че баща ми беше обратен?

Хари едва се удържа да не зяпне.

— Какво разбираш под „обратен“?

— Гей, хомосексуалист, педал, сестричка, мека китка. Аз съм резултатът от един от малкото пъти, когато татко се е прежалил да изчука гаднярката. За него е било пълна отврат.

— Той ли ти го каза?

— Беше твърде свестен да изрече подобно нещо. Но аз си знаех. Бях най-добрата му приятелка. Това вече ми го е казвал. Понякога имах чувството, че съм единствената. „На света обичам само теб и конете“ — призна ми веднъж той. Мен и конете, оригинално, а? Като студент, преди да се запознае с майка ми, май си е имал гадже, някакво момче. Но тъпакът го зарязал, не му стискало да се покаже с него пред хора. Нормално, де. Всъщност татко също се е притеснявал връзката им да не се разчуе. Било е отдавна. Тогава времената са били съвсем различни.

Рюна го каза с непоклатимата убеденост на тийнейджърите. Хари поднесе чашата към устните си и отпи. Трябваше да спечели време. Разговорът им придоби неочакван за него развой.

— Искаш ли да знаеш кой е отсядал в хотел „Марадиз“? — попита Рюна.

В отговор той само кимна.

— Майка ми с любовника си.

Заскрежените клони се протягаха разперени към бледото зимно небе над парка пред двореца. Дагфин Турхюс стоеше до прозореца и гледаше как нагоре по улица „Хокон VII“, зъзнейки, тича мъж, като се опитва да зарови глава между раменете си. Телефонът звънна. Турхюс погледна часовника: обедно време. Проследи бегача с поглед, докато онзи се изгуби до метростанцията, после вдигна слушалката и се представи. Преди гласът да стигне до него, се чу шумолене и хрущене.

— Ще ти дам един-единствен шанс, Турхюс. — Ясно, значи зарязваха официалностите. — Не се ли възползваш, ще се погрижа Външно да оваканти поста ти по-бързо, отколкото ще успееш да произнесеш „Норвежки полицай, преднамерено подведен от висш чиновник във Външно министерство“. Или „Посланик Молнес жертва на гей убийство?“. И двете звучат като прилични вестникарски заглавия, не мислиш ли?

Турхюс седна.

— Къде си, Хуле? — попита той поради липса на по-оригинална реплика.

— Току-що проведох дълъг разговор с Бярне Мьолер. Попитах го по петнайсет различни начина какво, за бога, е търсел Атле Молнес в Банкок. Онова, което съумях да разбуля досега, говори, че е бил най-неподходящият човек за поста… Не успях да спукам цирея, но поне получих потвърждение за наличието на цирей. Мьолер има нареждане да пази мълчание, досетих се. Затова ме насочи към теб. Въпросът ти е известен. Какво премълчаваш? За твое сведение седя до факс, а пред мен са номерата на „Ве Ге“, „Афтенпостен“ и „Дагбладе“.