Ю Несбьо - Хлебарките

— Чие е червеното порше? — попита той.

— Кое порше?

— Онова, ей там. А аз все съм си мислел, че още преди да навършат шестнайсет, момичетата от Йостфол познават всички автомобилни марки.

Тоние Виг пропусна коментара покрай ушите си и си сложи слънчеви очила.

— Колата е на Йенс.

— Кой Йенс?

— Бреке. Йенс Бреке. Валутен посредник. Преди няколко години напусна Норвежката банка и постъпи във финансово-брокерска къща „Баркли Тайланд“. Ето го и него.

Хари се обърна. На стълбите стоеше Хилде Молнес, облечена в драматични траурни копринени одежди, до нея — сериозният Санпет в тъмен костюм, зад тях — млад блондин, когото Хари бе забелязал още в църквата. Под сакото си носеше жилетка, независимо от трийсет и петте градуса според термометъра. Скрил очи зад чифт скъпарски слънчеви очила, той разговаряше полугласно с някаква жена, също облечена в черно. Хари впери поглед в нея и — сякаш почувствала погледа му — тя се обърна. Рюна Молнес. Отдалече не я бе познал. Сега разбра защо. В тялото ѝ нямаше никаква асиметрия. Рюна се извисяваше над околните. Надменният ѝ поглед издаваше единствено досада.

Хари се извини на Тоние Виг, качи се по стълбите и поднесе съболезнованията си на Хилде Молнес. Десницата ѝ увисна вяла и безволева в ръката му. Вдовицата го изгледа с премрежен поглед, а ароматът на тежък парфюм почти маскираше дъха на джин.

Хари се обърна към Рюна. Тя заслони лице с длан и присви очи, все едно чак сега забелязва присъствието му.

— Здравейте. Най-сетне някой по-висок от мен в тази страна на пигмеи. Вие не сте ли онзи детектив, дето се отби у нас?

В гласа ѝ се прокрадваше агресивна нотка: показна самоувереност, така типична за повечето тийнейджъри. Ръкостискането ѝ беше силно и здраво. Погледът на Хари машинално потърси другата ѝ ръка. От черния ръкав стърчеше протеза с восъчен цвят.

— Детектив? — обади се някой.

Йенс Бреке.

Беше си свалил слънчевите очила и примижваше. Имаше прямо момчешко лице, а разчорленият му рус перчем падаше над двете му почти прозирни сини очи. Овалното лице бе запазило детската си пухкавост, но бръчките около очите издаваха, че е прехвърлил трийсетте. Костюмът „Армани“ беше заменен с класически „Дел Джорджо“. Ръчно изработените обувки „Бали“ приличаха на черни огледала, но нещо в излъчването на този мъж пораждаше у Хари асоциация с палав дванайсетгодишен хлапак, който се е преоблякъл като възрастен. Хари се представи.

— Норвежката полиция ме изпраща да проведа някои рутинни проверки.

— Сериозно? Това обичайна практика ли е?

— Разговаряли сте с посланика в деня на смъртта му, нали?

Бреке изгледа Хари с лека изненада.

— Да. Откъде знаете?

— От мобилния му телефон. Вашият номер е сред последните пет набрани.

Хари го оглеждаше щателно, ала лицето на Йенс Бреке не издаваше нито изненада, нито смущение. Само непресторено учудване.

— Кога да поговорим по-подробно? — попита Хари.

— Отбийте се. — Със сръчността на фокусник Бреке извади визитка и я стисна между показалеца и средния си пръст.

— В дома ви или в офиса?

— Вкъщи спя.

На устните му заигра съвсем бегла усмивчица, която обаче не убягна на Хари. Сякаш разговор със следовател не е нищо повече от приключение.

— Ще ме извините ли? — Бреке прошепна нещо в ухото на Рюна, кимна на Хилде Молнес и тичешком тръгна към поршето. Хората почти се бяха разотишли. Санпет придружи Хилде Молнес до посланическия автомобил, а Хари остана сам до Рюна.

— В посолството ще има помен.

— Знам. На мама не ѝ се ходи.

— Нормално. Сигурно са дошли ваши роднини.

— Не — отвърна лаконично тя.

Хари видя как Санпет затвори вратата на Хилде Молнес и заобиколи колата.

— Заповядай при мен в таксито.

Хари усети, че ушите му пламват, защото си даде сметка как бе прозвучало предложението му. От смущение не се сети да добави „ако искаш да дойдеш на помена“.

Рюна вдигна към него черните си очи. Хари не успя да определи какво излъчват.

— Не, благодаря — отсече тя и тръгна към колата.

Цареше тягостна атмосфера и всички се бяха умълчали. Тоние Виг лично бе поканила Хари. Стояха в един ъгъл и въртяха чаши в ръце. Тоние вече пиеше второто си мартини. Хари поиска вода, но вместо това му поднесоха сладка портокалова напитка.

— Имаш ли роднини в Норвегия?

— Имам — отвърна Хари, несигурен какво предвещава внезапната промяна на темата и преминаването на „ти“.