Ю Несбьо - Хлебарките

— От гордост — отвърна Нхо.

— В смисъл?

— Малката стая, където живее, няма нищо общо нито с луксозната дипломатическа кола, която шофира, нито с работното му място. Санпет не искаше да влизаме, защото щеше да стане неловко — не само за него, а и за нас.

— Странен тип.

— Така е в Тайланд. И аз не бих те поканил в жилището ми. Щях да ти сервирам чай на стълбите.

Нхо предприе рязък десен завой и два от триколесните мотоциклети „тук-тук“ изплашено отбиха встрани. Хари инстинктивно вдигна ръце да се предпази.

— Аз съм…

— … по-голям от тях. Благодаря ти, Нхо, вече схванах принципа.

— Превърна се в дим — отбеляза мъжът до Хари и се прекръсти.

Беше изпечен от слънцето, с величествена осанка и светлосини очи. Цветовете напомняха на Хари за байцвана дървесина и избелели от пране дънки. От пазвата под разгърдената му копринена риза се подаваше дебел златен ланец, който блестеше матово и тежкарски на слънцето. Паяжина от кръвоносни съдове замрежваше носа на Руал Борк — така се казваше този мъж, а кафявият скалп блестеше като билярдна топка под оредяващата коса. Живите му очи го подмладяваха и едва ли някой би му дал седемдесетте му години.

Той говореше високо и наглед, без да се смущава, че са на погребение. Нурланският диалект отекваше напевно под църковния свод, но никой не се обърна да му хвърли възмутен поглед.

След като излязоха от крематориума, Хари се представи.

— Я виж ти. Значи през цялото време, без изобщо да подозирам, съм стоял до полицай. Добре, че не изтърсих нещо, което да ми излезе през носа.

Засмя се екливо и протегна съсухрената си възлеста старческа ръка:

— Руал Борк, пенсионер с минимална пенсия — иронията не стигна до очите.

— Тоние Виг ми разказа, че сте своего рода духовен водач на норвежката общност в Банкок.

— Ами май ще трябва да ви разочаровам. Както виждате, аз съм само един грохнал старец, а не предводител. Освен това се преместих в периферията — и в преносен, и в пряк смисъл.

— И къде по-точно?

— В Меката на греха — тайландския Содом.

— Патая?

— Познахте. Там живеят и други норвежци, а аз се опитвам да ги удържам в правия път.

— Ще карам по същество, Борк. Току-що набрахме Уве Клипра, но се свързахме с портиер. Човекът твърди, че не знае нито къде се намира Клипра, нито кога ще се върне.

— Дотук нищо изненадващо — засмя се Борк.

— Доколкото разбрах, Клипра предпочита той да се свързва с онези, които го търсят, когато сам намери за добре, но в момента тече разследване на убийство и не разполагам с никакво време. Вие сте близък приятел на Клипра и често се явявате посредник между него и околния свят. Поправете ме, ако греша.

Борк наклони глава настрани.

— Не съм негов адютант, ако това намеквате. Но донякъде е вярно, че се случва да посреднича между него и хората, които го търсят. Клипра не обича да разговаря с непознати.

— Вие ли сте запознали Клипра с посланика?

— Запознах ги, да. Впоследствие двамата си допаднаха и с времето намериха общи интереси. Посланикът също е родом от Сюнмьоре, макар да е от село, докато Клипра е градско чедо — израснал е в Олесюн.

— Щом двамата са толкова близки, как си обяснявате, че Клипра не присъства днес?

— Той непрекъснато е в движение. От няколко дни не си вдига телефона. Най-вероятно е във Виетнам или Лаос да нагледа бизнес начинанията си и дори не е научил за смъртта на посланика. Вестниците не са се скъсали да публикуват новината.

— Когато някой, пък бил той и висш дипломат, почине от инфаркт, сензация просто липсва — подхвърли Хари.

— Затова ли норвежката полиция е тук? — попита иронично Борк и попи потта по тила си с голяма бяла носна кърпа.

— Рутинна процедура при смърт на дипломатическо лице зад граница. — Хари записа един служебен телефон върху гърба на визитката. — Когато Клипра се появи, потърсете ме на този номер.

Борк огледа визитката и сякаш понечи да каже нещо, но се отказа, прибра я в предния джоб на сакото си и кимна.

— Е, имам координатите ви. — Той се сбогува и тръгна към един стар ландроувър.

Зад Хари, наполовина върху тротоара, проблесна лъснат червен лак. Същото това порше бе видял да спира пред къщата на Молнес. Ненадейно към Хари се приближи Тоние Виг.

— Дано Борк ви е помогнал.

— Не особено.

— Какво каза за Клипра? Знае ли къде е?

— Не.

Тя остана до него и Хари придоби смътното чувство, че Виг очаква още нещо. В мигновен пристъп на параноя пред него изплува предупредителният поглед на Турхюс на летище „Форнебу“: „Дискретността е изключително важна.“ Дали Тоние Виг не е получила нареждане от началниците си да държи изкъсо Хари и да докладва, ако той прояви своеволие? Един поглед към Виг обаче стигна да разсее съмненията му.