Ю Несбьо - Хлебарките

По дишането на Турхюс Хари разбра, че онзи започва да си дава сметка как стоят нещата.

— Какво искате?

— Да знам какво премълчавате. В какво се е забъркал Молнес, с какво се е компрометирал.

— Знаете всичко необходимо. Няма друго. Толкова ли е трудно да схванете? — простена Турхюс. — Какво целите всъщност, Хуле? Да не би по-малко от нас да искате този случай да бъде приключен възможно най-скоро?

— Аз съм полицай и се опитвам да си върша работата.

— Трогателно, Хуле — разсмя се с цвилене Турхюс. — Знам разни неща за вас. Не го забравяйте. Театърът за честното ченге не ми минава.

Хари се изкашля в слушалката и ехото се върна като заглушен пистолетен изстрел. Промърмори нещо.

— Какво казахте, Хуле?

— Казах, че връзката е лоша. Пак помислете върху нашия разговор, Турхюс, и когато имате да ми казвате нещо ново, ми се обадете.

Хари се сепна в съня си, измъкна се замаян от леглото и едва успя да се добере навреме до банята. Повърна и веднага седна на тоалетната чиния — започна да тече и отзад. По тялото му се лееше пот независимо от усещането, че в стаята е студено.

„Миналия път беше по-зле — окуражи се той. — Ето, нещата се оправят. Става много по-добре“.

Преди да си легне, си би инжекция с витамин „B 12“ в бута. Заболя го ужасно. Мразеше игли. От тях му прималяваше. Сети се за Вера, проститутка от Осло, която от петнайсет години се друсаше с хероин. Веднъж му бе споделила, че всеки път, когато се боцвала, била на косъм да припадне.

В полумрака Хари мярна как нещо дребно изприпка върху умивалника. Две антенки се поклащаха напред-назад. Хлебарка. С големината на палец и оранжева ивица по гърба. Никога не беше виждал точно такава, но едва ли имаше нещо учудващо: беше чел, че хлебарките са над три хиляди вида. При долавяне на вибрации от приближаващо се тяло мигом се изпокривали. На всяка открита хлебарка се падали поне десет, които се измъкват незабелязано. Следователно наоколо гъмжеше от гадини. Колко тежи една хлебарка? Десетина грама. Ако в пукнатините и зад мебелите се спотайват повече от сто, значи в стаята имаше над един килограм хлебарки. Хари потръпна. Вероятността да са по-изплашени от него беше мижава утеха. Понякога имаше чувството, че алкохолът е започнал да му носи повече позитиви, отколкото негативи. Затвори очи и се опита да не мисли.

Най-сетне паркираха и тръгнаха да търсят адреса пеша. След опитите на Нхо да обясни на Хари на каква логика се гради адресната система в Банкок норвежецът схвана основното: има главни улици и странични пресечки, наречени сой . Проблемът се заключаваше във факта, че номерацията на сградите не следваше последователния възходящ числов ред, а независимо от местоположението си по улицата, новите сгради получаваха следващия свободен номер.

Минаха през тесни улички, чиито тротоари служеха за обща дневна, където хората четяха вестници, шиеха на крачни шевни машини, готвеха или прекарваха следобедната си дрямка. Няколко момичета в училищни униформи извикаха нещо след тях и се изкикотиха. Нхо посочи Хари и отговори. Момичетата заврещяха от смях и скриха уста с длан.

Нхо заговори една жена зад шевна машина. Тя посочи вратата в съседство. Почукаха. След малко им отвори тайландец в шорти с цвят каки и разгърдена риза. Хари го прецени към шейсетгодишен. Само очите и бръчките издаваха възрастта му. Черната, пригладена назад коса беше съвсем леко прошарена, а слабото жилесто тяло можеше да е и на трийсетгодишен мъж.

Нхо му зададе въпрос и мъжът кимна, вперил поглед в Хари. После се извини и изчезна. След минута се върна — преоблечен в изгладена бяла риза с къс ръкав и дълъг панталон.

Носеше два стола. Постави ги на тротоара. На изненадващо добър английски покани Хари да седне на единия, а той се настани на другия. Нхо остана прав до тях. Хари му даде знак да седне на стълбите, ала Нхо поклати едва забележимо глава.

— Казвам се Хари Хуле и работя в норвежката полиция, господин Санпет. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с Молнес.

— Искате да кажете с посланик Молнес.

Хари наблюдаваше стареца. Седеше с гръб, изправен като стълб, отпуснал спокойно в скута кафявите си ръце, обсипани с лунички.

— Посланик Молнес, разбира се. От близо трийсет години сте шофьор към норвежкото посолство. Правилно ли съм разбрал?

Санпет затвори утвърдително очи.

— Имахте ли се с посланика?

— Посланик Молнес беше голяма работа. Човек с голямо сърце. И голям ум. — Санпет потупа челото си с пръст и изгледа предупредително Хари.