Ю Несбьо - Хлебарките

— А деца?

— Моля?

— Случвало ли се е да качвате деца и да ги откарвате до детската градина, например? Досещате се…

Лицето на Санпет остана напълно безизразно, но гърбът му се обтегна още повече.

— Досещам се. Посланикът не беше такъв.

— Откъде знаете?

Някакъв мъж надникна иззад разтворения си вестник и Хари си даде сметка, че е повишил глас. Санпет се наведе.

Норвежецът се почувства глупав. Глупав, жалък и потен. В този ред.

— Съжалявам. Не исках да ви засегна.

Възрастният шофьор плъзна поглед покрай него, все едно не го е чул. Хари стана.

— Ще тръгваме. Разбрах, че харесвате Григ, и ви донесох нещичко — той му подаде касета. — „Симфония до минор“. За пръв път е представена през 1981 година, та затова едва ли я имате в колекцията си. А тя е задължителна за всички почитатели на Григ. Заповядайте.

Санпет стана и изненадан пое подаръка. Остана прав, вторачен в касетата.

— Довиждане. — Хари долепи длани за малко нескопосан поздрав уай и даде знак на Нхо да си вървят.

— Почакайте — спря ги старецът, без да отмества поглед от касетата. — Посланикът беше добър човек. Не беше щастлив обаче. Имаше една слабост. Не искам да петня паметта му, но се опасявам, че губеше от тези коне повече, отколкото печелеше.

— Повечето залагащи са все на загуба — отбеляза Хари.

— Става дума за пет милиона бата.

Хари се опита да ги обърне наум в долари.

— Сто хиляди — помогна му Нхо.

— Еха! — подсвирна Хари. — Щом е можел да си позволи…

— Не можеше — прекъсна го Санпет. — Взе заем от лихварска банда в Банкок. През последните седмици му звъниха няколко пъти. — Санпет погледна Хари, но той се затрудняваше да изтълкува посланието в азиатските очи. — Лично аз смятам, че дългове, натрупани от хазарт, трябва да се погасяват, но ако някой го е убил заради тези пари, заслужава наказание.

— Значи посланикът не е бил щастлив?

— Животът му не беше лек.

На Хари изведнъж му хрумна нещо.

— Ман Ю говори ли ви нещо?

Санпет го изгледа въпросително.

— В бележника на посланика, под датата, когато е бил убит, пише Ман Ю. Проверих телевизионната програма. Не са давали мачове на „Манчестър Юнайтед“.

— А, „Манчестър Юнайтед“, така кажете — усмихна се Санпет. — Сигурно нещо, свързано с Клипра. Посланикът го наричаше мистър Ман Ю. Редовно лети до Англия да гледа срещите на отбора и си е купил голям брой акции в клуба. Голям чешит.

— Ще видим какъв е, като поговорим с него.

— Ако го откриете.

— Какво имате предвид?

— Никой не може да се свърже с Клипра. Той ще се свърже с вас, ако пожелае.

„Само това липсваше — помисли си Хари. — Сега пък фантом.“

— Борчовете от хазарт променят коренно картинката — отбеляза Нхо, когато се качиха в колата.

— Донякъде да. Сто хиляди долара са много пари, но дали са достатъчно?

— В Банкок убиват хора и за по-малко. За много по-малко, повярвай ми.

— Не говоря за лихварите, а по-скоро се питам дали сумата е достатъчна да затрудни Молнес. Идва от много богато семейство. Би трябвало да може да се издължи — още повече, че от това е зависел животът му. Тук нещо не се връзва. Как ти се стори Санпет?

— Излъга, когато стана дума за администраторката, госпожица Ао.

— Дали? Защо мислиш така?

Нхо не отговори, само се усмихна потайно и посочи главата си.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Нхо? Че разбираш кога хората лъжат?

— Майка ми ме научи. По време на Виетнамската война се издържала с покер в казино по Сой Каубой.

— Стига врели-некипели. Познавам полицаи, прекарали цял живот в разпити. Всички са единодушни: няма начин да разкриеш умелия лъжец.

— Важното е да си използваш очите. Проличава си по дребни неща. Например, ти си държеше устата пристисната, докато обясняваше колко ценна касета подаряваш на Санпет.

Хари усети как по бузите му плъзва червенина.

— Касетата се намираше случайно в уокмена ми. Един австралийски полицай ми каза за „Симфонията до минор“ на Григ. Купих касетата, за да ми остане спомен от него.

— Така или иначе — получи ти се.

Нхо едва избегна челен удар с камион, който се носеше с грохот право срещу тях.

— По дяволите! — Хари дори не успя да се стресне. — Този навлезе в нашето платно!

— Беше по-голям от мен — сви рамене Нхо.

Хари си погледна часовника.

— Трябва да се отбием в участъка, а ме чака и погребение.

Сети се с ужас за вълнения костюм, закачен в гардероба пред така наречения му кабинет.

— Дано в църквата има климатик. Впрочем защо Санпет настоя да се пържим на слънце, вместо да ни покани вътре на сянка?