Ю Несбьо - Хлебарките

— Какво заплаши да ѝ сториш?

— Дай отрежа зърната на гърдите. Как ти се струва?

Хари вдигна лице към небето и затвори очи, сякаш очакваше да завали.

— Нещо лошо ли казах, Хари?

Хари усети как в ноздрите му нахлу горещ въздух.

— Тя те чакаше, Хари.

— В кой хотел отсядаш, докато си в Осло? — прошепна Хари.

— Рюна беше убедена, че ще дойдеш да я спасиш. Хари знае кой ме е отвлякъл — повтаряше тя. Цивреше като сополанка и размахваше протезата си. Голям майтап. После…

Звук от тресящ се метал. Зън, зън. Полицаите се качваха по стълбата. Хари погледна ножа, пронизал ръката му. Не. Огледа се. Гласът на Йенс стържеше в ухото му. Усети приятно гъделичкане в стомаха си, в главата — леко шумолене като опиянение от шампанско. Не го прави, Хуле, не се поддавай. Но той вече усещаше екстаза от свободното падане. Престана да се противи.

След втория ритник ключалката на сандъка с инструменти се строши. Къртачът беше „Вакер“, лек, не повече от двайсет килограма, и се включи веднага щом натисна копчето. Челюстите на Йенс се хлопнаха рязко, очите се разшириха, когато постепенно започна да се досеща какво предстои.

— Хари…

— Отвори уста!

— Недей…

— Кажи „ааа“!

Ревът от подскачащото желязо заглуши врявата на трафика долу, каканижещия мегафон и дрънченето на металната стълба. Хари отпусна тежестта на тялото си напред, с разкрачени крака, с лице, все още обърнато към небето и затворени очи. Валеше.

После рухна ничком върху пясъка. Гледаше небето, лежеше на плажа. Тя го помоли да ѝ намаже гърба, имала много чувствителна кожа. Не искала да изгори. Не искала… Подкреплението се изкачи. Разнесоха се викове, тропот на ботуши по бетона и гладкото щракване при зареждането на пистолети. Отвори очи. Заслепи го насочен към него фенер. Човекът, който го държеше, го отмести и Хари позна силуета на Рангсан.

Усети миризмата на собствената си жлъчка и съдържанието на стомаха му мигом изпълни устата и носа.

Лиз се събуди с ясното съзнание, че като отвори очи, ще види жълтия таван с Т-образната пукнатина в мазилката. Взираше се в него от две седмици. Заради фрактура на черепа ѝ бяха забранили да чете и да гледа телевизия. Можеше единствено да слуша радио — и то не по цял ден. Огнестрелната рана щяла да заздравее бързо, увериха я лекарите, не били засегнати никакви жизненоважни органи.

Поне не жизненоважни в нейния случай.

Един ден в стаята влезе лекар и я попита възнамерява ли да има деца. Тя поклати глава и не пожела да чуе подробностите. Той ѝ ги спести. По-нататък щеше да има предостатъчно време за лоши новини, сега се опитваше да се съсредоточи върху положителните. Например, че през следващите години няма да работи като регулировчик, а началникът се отби и ѝ позволи да излезе в почивка няколко седмици.

Погледът ѝ се плъзна към перваза. Лиз се опита да завърти глава, но ѝ бяха нахлузили на главата нещо като нефтена платформа, която ѝ пречеше да движи врата си.

Открай време не обичаше да стои сама. Сега това ѝ тежеше. Вчера Тоние Виг ѝ дойде на свиждане и попита знае ли къде се губи Хари. Откъде да знае Лиз? Беше лежала в безсъзнание, а не притежаваше телепатични способности. Лиз обаче схвана, че притеснението на Виг не е само от професионални подбуди, и прояви тактичност. Ще се появи все някога, успокои я тя.

Тоние Виг изглеждаше толкова самотна и изгубена, все едно току-що бе разбрала, че е изпуснала последния влак. Щеше да се съвземе все някак. Изглеждаше борбена натура. Определиха тя да наследи поста на Атле Молнес и встъпваше в длъжност през май.

Някой се прокашля. Лиз отвори очи.

— Как е? — попита дрезгав глас.

— Хари?

Щракна запалка. Лиз усети миризмата на цигарен дим.

— Значи се върна, а?

— Бдя зорко.

— С какво се занимаваш?

— Експериментирам. Опитвам се да открия оптималния начин да стоиш в безсъзнание.

— Казаха, че си напуснал болницата по собствено желание.

— Повече нямаше какво да направят.

Лиз се засмя предпазливо, изпускайки поетапно въздуха на малки порции.

— Какво каза той? — попита Хари.

— Бярне Мьолер ли? В Осло валял дъжд, май пролетта щяла да подрани. Иначе всичко си било постарому, помоли да ти предам. Всички били щастливи и доволни и дишали с облекчение. Турхюс се отби с цветя да пита за теб. Помоли ме да ти поднеса поздравленията му.

— Какво каза Мьолер? — повтори Хари.

— Добре, де — въздъхна Лиз. — Предадох му молбата ти. Той провери.