Ю Несбьо - Хлебарките

— Няма как да сбъркаш, Лиз. Пълен абсурд е да вземат такива гиганти в армията. Погледни го само тоя великан, Лиз. Виждала ли си по-голяма мишена? Няма как да не го улучиш! Само гледай да не надупчиш и мен.

Тя го гледаше с отворена уста. После свали пистолета и избухна в смях. Хари се опита да спре тръгналия напред Уо, но как се спира локомотив? Нещо избухна в лицето му и двамата се стовариха върху Лиз. По нервите му протече пронизваща болка, нова болка, пареща. Долови парфюма ѝ; тялото ѝ поддаде, когато Уо ги затисна към пода с цялата си тежест. Гърмежът отекна през отворената врата по целия коридор. После всичко утихна.

Хари дишаше. Лежеше, приклещен между Лиз и Уо, но усещаше как гърдите му се повдигат. Значи беше жив. Нещо капеше. Опита се да изпъди болезнения спомен за студените солени капки от мокрото въже по палубата в Сидни. Сега нямаше време за това. Намираше се другаде. Сега капките падаха върху челото на Лиз, върху клепачите ѝ. Пак чу смеха ѝ. Тя отвори очи: два черни прозореца с бели рамки върху червена стена. Дядо му удря с брадвата — сухи, глухи удари, тупването на дървото по утъпканата земя. Небето синее, стръкчетата трева гъделичкат ушите, прелита чайка и се изгубва от полезрението му. Спи му се, но цялото му лице гори и пламти, усеща миризмата на кожата си и на барута, набил се в порите.

Със стон се претърколи от човешкия сандвич. Лиз продължаваше да се смее с облещени очи. Не я спря.

Преобърнало Уо по гръб. Лицето му беше застинало в изненадана гримаса. Устата — полуотворена в протест срещу черната дупка в челото. Капките продължаваха да се чуват. Обърна се към стената зад тях и видя, че не е халюцинация. Мадона пак си бе сменила цвета на косата. Плитчицата на Уо се беше залепила за рамката и кралицата на попа се бе обзавела с черен пънкарски бретон, от който капеше нещо като смес от разбити белтъци и боровинков сок. Пльок, пльок, чуваше се от дебелия килим.

Лиз се заливаше от смях.

— Спретнали сте си купон, без да ме поканите? — чу се от вратата. — А аз ви имах за приятели…

Хари не се обърна. Очите му зашариха по пода в отчаяно търсене на пистолета. Сигурно се беше изтърколил под масата или зад стола, когато Уо го удари в гърба.

— Това ли търсиш, Хари?

Разбира се. Обърна се бавно и погледна право в дулото на своя „Рюгер“. Преди да каже каквото и да било, Хари видя, че Йенс ще стреля. Държеше пистолета с две ръце, вече се беше навел напред, за да поеме отката.

Пред очите му изникна образът на Валер, люлее се на стол в „Скрьодер“, мокрите му устни лъщят, на устните му играе презрителна усмивка. Ето, с такава прикрито злорада усмивка началничката на полицията ще помоли за едноминутно мълчание в памет на Хари Хуле.

— Играта свърши, Йенс — чу се да казва. — Няма да се измъкнеш.

— Играта свърши? Кой говори така в реалния живот? — Йенс въздъхна и поклати глава. — Прекалил си с клишираните кримки, Хари.

Пръстът му се уви около спусъка.

— Но, какво пък. Всъщност си прав. Играта свърши. Вие дори внесохте още подобрения в плана ми. Изпълнител на мокри поръчки и двама полицаи, загинали в престрелка. Какво да му разследваш на такова местопрестъпление?

Йенс присви едното си око — напълно излишно при прицелване от три метра. „Нулев риск“, помисли си Хари, затвори очи и инстинктивно си пое дъх в очакване на куршума.

Грохотът взриви тъпанчетата му. Три пъти. Играе на сигурно. Гърбът му се удари в стената, после в пода или бог знае къде. Миризмата на барут смъдеше в носа му. Барут. Нищо не разбираше. Нали Йенс уж стреля три пъти? Не трябва ли вече да е престанал да усеща каквито и да било миризми?

— Проклятие! — извика някой сякаш изпод възглавница.

Димът се разнесе и Хари видя Лиз, седнала, облегната на стената, с димящ пистолет в ръка. С другата притискаше корема си.

— По дяволите, улучи ме! Там ли си, Хари?

„Тук ли съм?“ — запита се той. Спомни си смътно как някой го ритна по хълбока и го обърна.

— Какво стана? — извика Хари, все още наполовина глух.

— Изпреварих го и стрелях. Раних го. Сигурна съм. Как успя да се измъкне, да му се не види?

Хари се надигна, подпря се, събори чашите от масата и накрая се задържа на краката си. Левият беше изтръпнал. Дали изтръпнал беше точната дума? Попипа крачола си. Оказа се подгизнал. Не погледна от какво. Протегна ръка.

— Дай ми пистолета, Лиз.

По балатума до вратата имаше кръв. Натам. Тръгвай натам, Хуле. Просто следвай „маркировката“. Погледна Лиз. Върху синята ѝ риза, между пръстите, разцъфваше алена роза. По дяволите!