Ю Несбьо - Хлебарките

Хари слушаше с половин ухо. Върна се една година назад. Тогава също чуваше глас на убиец по телефона. Онзи път водата на заден план бе издала местоположението му, а сега зад гласа на Бреке долиташе слаба музика, която можеше да звучи къде ли не.

— Какво искаш, Йенс?

— Какво искам ли? Ама наистина, какво искам всъщност? Да си побъбрим, предполагам.

„Да ме забавиш — поправи го наум Хари. — Искаш да ме забавиш. С каква цел?“ Потракваха електронни барабани, пищеше кларнет.

— Но ако те интересува по-конкретно, обадих се само да ти кажа…

I Just Called To Say I Love You! Хари позна песента по инструментала.

— … че на колежката ти някоя и друга козметична корекцийка по лицето няма да ѝ е излишна. Ти как мислиш, Хари? Хари?

Увисналата на шнура слушалка се люлееше наляво-надясно над пода.

Докато тичаше по коридора, Хари усети сладкия прилив на адреналин, като след инжекция. Момичето с „рогчетата“ отстъпи стреснато към стената, когато той пусна слушалката, извади пистолета „Рюгер“ от кобура на глезена и го зареди с едно движение. Дали го чу, че ѝ заръча да повика полиция? Сега нямаше време да мисли за това. Ритна първата врата и над мушката му изникнаха четири изплашени лица.

— Простете.

В следващата стая едва не натисна спусъка, но навреме си даде сметка какво всъщност вижда: насред пода дребен тъмнокож тайландец в сребрист костюм и слънчеви очила стоеше широко разкрачен. Човекът имитираше Елвис Пресли, макар текстът на „Hound Dog“ да заседна в гърлото му.

Хари огледа коридора. Имаше общо към петдесет стаи. Да се върне ли за Лиз? Някъде в главата му се бе задействала аларма, но обремененият му мозък се бе опитал да я изключи. Сега изведнъж тя прозвуча силно и ясно: Лиз! По дяволите, Йенс действително бе успял да го забави.

Хукна по коридора и зад ъгъла видя отворената врата на тяхната стая. Вече не мислеше, не се боеше, не се надяваше, просто тичаше и знаеше, че е преодолял задръжките, възпиращи нормалните хора да убиват. Това не беше кошмар. Този път не тичаше във вода към живота. Влетя през вратата и видя Лиз, сгърчена зад дивана. Понечи да се завърти, но закъсня. Нещо го цапардоса по бъбреците, изби му въздуха и в следващия миг стисна гърлото му. Видя намотания кабел на микрофона отпред. Миризмата на къри от дъха на нападателя лъхаше на талази.

Хари блъсна слепешката с лакът назад, удари нещо, чу се стон.

— Тай — прозвуча нечий глас, а от забития точно под ухото му юмрук му се зави свят.

Поправката на щетите от новополучената контузия в челюстта щеше да му излезе много скъпо. Примката около врата му се стегна. Опита се да подпъхне пръст под кабела, но без успех. Изтръпналият му език изскочи от устата, сякаш някой го буташе отвътре. Нищо чудно и да се размине със солената сметка при зъболекаря. Вече започна да му причернява.

Мозъкът му набъбна в главата. Не издържаше. Опита да се предаде на смъртта, но тялото не се предаваше. Машинално вдигна ръка нагоре, ала този път нямаше кепче, което да го спаси. Оставаше му само да се моли. Както се молеше за безсмъртие на площад „Сиам“.

— Пусни го!

Примката се поразхлаби и кислородът нахлу в дробовете му. Още, искаше още! Въздухът в стаята не достигаше. Дробовете му заплашваха да изскочат от гърдите.

— Пусни го! — Лиз се беше надигнала на колене и се прицелваше със своя „Смит и Уесън“ 650.

Хари усети как Уо се сви зад него. Пак опъна кабела, но междувременно Хари бе успял да пъхне лявата си ръка между примката и гърлото си.

— Гръмни го — едва изхриптя той.

— Пусни го веднага! — Зениците на Лиз бяха почернели от страх и гняв. Кървава струйка се стичаше от ухото по ключицата ѝ надолу в пазвата.

— Няма да ме пусне. Стреляй — задавено повтори той.

— Веднага! — извика Лиз.

— Стреляй! — изрева Хари.

— Млък! — Лиз се олюляваше.

Хари се облегна на Уо. Все едно се опря в стена. Очите на Лиз се насълзиха, главата ѝ клюмаше. Хари познаваше симптомите. Беше получила тежко мозъчно сътресение. Нямаше време за губене.

— Лиз, чуй ме!

Примката се стегна и Хари усети как кабелът разпаря кожата на ръката му.

— Зениците ти са разширени, изпадаш в шок! Чуй ме, Лиз! Стреляй, докато още можеш! Ще припаднеш всеки момент!

От устните ѝ се откъсна хрипкав смях.

— Върви по дяволите, Хари! Не мога! Не…

Кабелът потъна в месото му, все едно в масло. Той се опита да свие ръка в юмрук, но някакви нерви явно бяха прекъснати.

— Лиз! Погледни ме, Лиз!

Тя мигаше на парцали и го гледаше замаяно.