Ю Несбьо - Хлебарките

— Брояч или 250 бата, съл ?

Хари опита да се съсредоточи върху въпроса на таксиметровия шофьор пред него. Полетът беше същински ад. На книжарския павилион в летището в Цюрих продаваха само немски книги, а на борда пуснаха филма „Волният Уили 2“.

— Брояч, моля — отвърна Хари.

Бъбрив датчанин на съседната седалка в самолета бе решил да подмине без внимание факта, че Хари е кьоркютук пиян, и го беше засипал със съвети как да избегне мошениците в Тайланд — очевидно неизчерпаема тема. Явно датчанинът смяташе норвежците за чаровно наивни хорица, а за изконен дълг на всеки датчанин — да ги предпазва от измамници.

— Пазари се за всичко — посъветва го датчанинът. — Ама задължително!

— Ами ако не ми се пазари?

— Ще прецакаш нас, останалите.

— Моля?

— Местните ще надуят цените и Тайланд ще поскъпне за туристите.

Хари огледа събеседника си по-внимателно. Бежова риза „Марлборо“ и нови кожени сандали. Как при това положение да не ти се допие още алкохол?

— Сурасак Роуд 111 — каза Хари.

Шофьорът се усмихна, натовари куфара в багажника и отвори вратата пред клиента. Той се намъкна вътре и установи, че воланът се намира отдясно.

— В Норвегия все се жалваме, че англичаните упорито продължават да шофират в лявата лента — отбеляза той, докато пътуваха по магистралата. — Наскоро обаче чух, че в световен мащаб шофиращите отляво са повече. Знаете ли на какво се дължи?

Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна още по-широко.

— Сурасак Роуд, нали?

— Елементарен факт: просто и в Китай шофират отляво — промърмори Хари, благодарен на правия като сива стрела път, прорязал мъгливия градски пейзаж. Усещаше, че два-три остри завоя ще бъдат достатъчни омлетът, изяден в самолета, да плисне върху задната седалка на таксито. — Нали щяхте да включвате брояча?

— До Сурасак Роуд за петстотин бата, нали?

Хари се облегна назад и погледна към небето. Тоест, погледна нагоре, но не видя никакво небе — само мъглив свод, осветен от също невидимо слънце. Банкок — градът на ангелите. През маски на устата ангелите вдишваха въздуха, толкова мръсен, че да го режеш с нож, и се опитваха да си спомнят какъв цвят е имало някога небето.

Навярно се бе унесъл, защото когато отвори очи, таксито беше спряло. Понадигна се на седалката и установи, че са заобиколени от автомобили. Открити магазинчета и работилнички бяха наблъскани нагъсто по тротоарите, които гъмжаха от минувачи. Всеки, изглежда, знаеше накъде е тръгнал и бързаше да стигне до местоназначението си. Шофьорът беше отворил единия прозорец и какофонията от градските шумове се смесваше с радиото. В нажеженото купе миришеше на изгорели газове и на пот.

— Задръстване?

Шофьорът поклати усмихнато глава.

Нещо изхрущя между зъбите на Хари. Беше му попадала информация, че оловото, което вдишваш от въздуха, рано или късно винаги попада в мозъка. И влошава паметта. Или води до психотични епизоди?

Като по чудо движението се отпуши, мотоциклети и мотопеди забръмчаха наоколо като ядосани насекоми и се хвърлиха към кръстовищата с презрение към смъртта. Хари преброи четири ситуации, които с пълно основание можеха да се нарекат катастрофи, разминали се на косъм.

— Направо е невероятно как не се стига до сакатлъци — промърмори той, колкото да каже нещо.

Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна широко.

— Стига се — и то непрекъснато.

Най-сетне пристигнаха пред полицейския участък на Сурасак Роуд. Хари вече си беше изградил окончателно мнение. Този град не му харесваше. Щеше да диша през зъби, да си свърши работата и да се метне на първия самолет за Осло — без значение коя компания го изпълнява.

— Добре дошъл в Банкок, Хали.

Полицейският началник — дребен, мургав и тъмнокос — явно беше решил да покаже, че и в Тайланд хората умеят да поздравяват по западен маниер.

— Съжалявам, задето не те взехме от летището, но трафикът в Банкок… — Той направи широк жест с ръка към прозореца зад гърба си. — На километри разстоянието не е голямо, но…

— Разбирам ви, сър — увери го Хари. — От посолството ме предупредиха.

Застанаха един срещу друг и се умълчаха. Полицейският началник се усмихна. На вратата се почука.

— Влез!

Подаде се гладко обръсната глава.

— Влизай, Кръмли. Норвежкият детектив пристигна.

— А, да, детективът.

Главата се сдоби с тяло. Хари премига два пъти, за да се увери, че не му се привижда. Кръмли имаше широки плещи и ръст колкото на Хари, ясно очертани дъвкателни мускули и проницателни сини очи над съразмерни тънки устни. Облеклото се състоеше от светлосиня униформена риза, чифт големи маратонки „Найк“ и пола.