Ю Несбьо - Хлебарките

Тя поклати глава. Хари въздъхна.

— Щом той не ти звъни, потърси го ти. Ще го направиш ли заради мен, Сьос?

— Той, татко, все мълчи — прошепна Сьос.

— Мъчно му е, че мама си отиде.

— Но оттогава минаха години.

— Затова е време да го накараме да проговори, Сьос. Няма да стане без твоя помощ. Ще му се обадиш ли?

Тя се обърна безмълвно, сключи ръце на тила му и зарови глава в ямката на ключицата му.

Хари я погали по косата и усети влага по яката на ризата си.

Хари си стегна куфара и се обади на Ауне да му съобщи за командировката си в Банкок. Ауне не каза нищо по въпроса, пък и Хари не беше съвсем наясно защо го бе потърсил. Навярно защото е приятно да се чуеш с човек, за когото се предполага, че ще забележи отсъствието ти. Липсата му би усетил евентуално и персоналът в „Скрьодер“, но на тях Хари не изпитваше желание да се обажда.

— Непременно си вземи ампулите витамин „Б“, които ти изписах — поръча Ауне.

— Защо?

— Ако ти се прииска да го раздаваш трезвен, ще те улеснят. Смяната на обстановката понякога е добър повод за промяна, Хари.

— Ще си помисля.

— Само с мислене няма да стане.

— А където мисленето е безсилно, на помощ идва боцкането, а?

Ауне изръмжа — така звучеше неговият смях.

— С това чувство за хумор да беше станал комик, Хари.

— Още не е късно.

Момче от приюта по-нагоре по улицата се беше облегнало на близката стена и потреперваше зиморничаво в тясното си дънково яке, докато пафкаше угарка от цигара. Хари качи куфара си в багажника на едно такси.

— Малко по широкия свят, а? — попита шофьорът.

— Кажи-речи.

— Някъде на юг?

— Към Банкок.

— Сам ли?

— Да.

— Значи, работата е ясна… — вдигна одобрително палец той и смигна заговорнически на Хари.

Хари взе билета от служителката зад гишето за регистрация на пътници и багажи и се обърна.

— Хари Хуле? — мъж с метални рамки на очилата го гледаше с печална усмивка.

— А вие сте?

— Дагфин Турхюс от Външно министерство. Искаме само да ви пожелаем попътен вятър. И да се уверим, че сте схванали… деликатното естество на задачата. Все пак всичко стана много набързо.

— Благодаря за загрижеността. С две думи, от мен се иска да открия убиец, без да вдигам пушилка. Мьолер ме инструктира.

— Добре. Дискретността е изключително важна. Не се доверявайте на никого, дори на хора, които се представят за служители на Външното министерство. Току-виж се оказали… например журналисти от „Дагбладе“.

Турхюс разтвори устни за смях, но без да се засмее, и Хари схвана, че той ни най-малко не се шегува.

— Журналистите от „Дагбладе“ не носят игла с емблемата на Външното министерство на реверите си, господин Турхюс. Нито шлифер през януари. Между другото, от връчените ми документи разбрах, че с вас ще поддържам връзка в министерството.

Турхюс кимна, но по-скоро самовглъбено. Издаде брадичка напред и понижи глас с половин тон:

— Самолетът ви ще излети съвсем скоро. Няма да ви задържам повече. Само изслушайте малкото, което имам да ви кажа.

Турхюс извади ръце от шлифера и ги скръсти пред гърдите си.

— На колко години сте, Хуле? На трийсет и три? На трийсет и четири? Все още шансовете да изградите кариера са на ваша страна. Поразпитах по-подробно за вас. Притежавате качества. Явно по високите етажи на системата имате привърженици. И покровители. Ако нещата вървят гладко, ще запазите инерцията си. Но и една стъпка накриво е достатъчна да се пльоснете по задник върху пистата и да повлечете и партньорите си. И изведнъж довчерашните ви приятелчета ще офейкат яко дим. Старайте се да се задържите прав, Хуле. За доброто на всички ни. Приятелски съвет от стар кънкьор.

Той се усмихна с устни, докато очите му оглеждаха изпитателно Хари.

— Да ви призная, Хуле, при всяко идване на летище „Форнебу“ ме наляга униние. Усещане за затихващи функции и приближаващ край 5 5 През 1998 г. летище „Форнебу“ окончателно затваря, след като „Гардермуен“ поема неговите функции. — Б.пр. .

— Нима? — Хари се чудеше дали ще му стигне времето да обърне една бира в бара, преди да затворят изхода към самолета. — Понякога краят ознаменува и нещо положително. Например предстоящо обновление.

— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се Турхюс. — Дано е както казвате.

Хари Хуле нагласи слънчевите си очила и плъзна поглед над такситата, строени в редица пред международното летище „Дон Муанг“. Все едно бе влязъл в баня, където тече само гореща вода. Знаеше, че единственият ефикасен начин да понесеш висока влажност е да не ти пука. Оставяш потта да се лее и мислиш за друго. Виж, положението със светлината беше по-лошо. Тя проникваше през евтината тонирана пластмаса на очилата право в измитите от алкохола очи и влошаваше главоболието, което досега бе пулсирало съвсем тъпо.