Ю Несбьо - Хлебарките

Засмя се и размаха ръка към бракоразводните книжа, все едно разгонваше неприятна миризма.

— А Уве Клипра? Той защо е още тук?

— Клипра ли? Сигурно и той ще ти каже горе-долу същото като мен. Нито аз, нито той имаме причини да се връщаме в Норвегия.

— Клипра дори има основателни причини да не се връща.

— Схващам накъде биеш. Всички тези приказки са от начало до край инсинуации. Ако Уве е замесен в нещо подобно, никога нямаше да се занимавам с него.

— Сигурен ли си, че не е?

— Двама-трима норвежци наистина дойдоха в Патая, водени от порочни подбуди — от очите на Борк засвяткаха искри. — Както ти е известно, тук, в норвежката общност в града, аз съм един вид старейшина и се чувствам до известна степен отговорен за действията на сънародниците ни. Повечето от тях са свестни хора и заедно направихме, каквото е редно. Тези проклетници, педофилите, сринаха имиджа на Патая толкова брутално, че на въпроса къде живеят в Тайланд, мнозина нашенци вече казват Наклуа или Йомтиен, макар да живеят в Патая.

— Какво по-точно разбираш под „каквото е редно“?

— Двама от перверзниците се прибраха в Норвегия, а единият дори не стигна дотам.

— Да не е паднал от прозорец? — подхвърли Хари.

— Не сме прибягвали чак до такива мерки. Но сигурно за пръв път тукашната полиция е получила анонимен телефонен сигнал на тайски с нурлански акцент.

Хари се усмихна.

— Синът ти? — Той погледна въпросително снимката върху скрина.

Леко изненадан, Борк все пак кимна.

— Симпатяга е.

— Беше някога — усмихна се печално Борк и повтори: — Беше.

Хари си погледна часовника. Пътуването от Банкок му бе отнело близо три часа. Шофира съвсем бавно, докато се почувства по-уверен, а го постигна чак към края. Може пък да успее да се прибере към два и нещо. Издърпа три снимки от папката и ги подреди върху масата. Льокен ги беше увеличил до размери двайсет и четири на трийсет сантиметра, за да произведат пълен шоков ефект.

— Уве Клипра, предполагаме, има къща близо до Банкок. Ще ни помогнеш ли?

По телефона Сьос звучеше радостно. Запознала се с някакво момче, Андерш. Нанесъл се в нейния коридор в общежитието в Согн и бил с една година по-малък от нея.

— Носи и очила. Ама не ми пречи, защото е голям умник.

Хари се позасмя и си нарисува образа на новия Айнщайн на Сьос.

— Голям хахо е. Очаква да ни разрешат да си родим деца. Представи си само.

Хари си го представи и си даде сметка колко тегави разговори му предстоят. В момента обаче се радваше, че Сьос е доволна.

— Защо си тъжен? — Въпросът беше изречен при вдишване, като естествено продължение на новината за гостуването на баща им при нея.

— Тъжен ли ти се струвам? — попита Хари с ясното съзнание за умението на сестра му да диагностицира душевното му състояние много по-точно от самия него.

— Да, нещо те потиска. Да не е заради онази шведка?

— Не, не е заради Биргита. В момента се случи нещо кофти, но няма да е за дълго. Ще оправя нещата.

— Добре.

Настъпи мълчание. Рядко се случваше Сьос да се умълчи.

— Ами, дочуване тогава.

— Ей, Хари?

— Да?

По гласа ѝ усети, че събира смелост да му зададе сериозен въпрос:

— Може ли вече да забравим за ония работи?

— За кои работи?

— Сещаш се, с онзи мъж. Ние с Андерш… се разбираме супер. Вече не ми се мисли за ония неща.

Хари се умълча. Пое си дъх.

— Той те прободе с нож, Сьос.

— Знам. — В гласа ѝ веднага се прокраднаха плачливи нотки. — Стига си го повтарял. Но повече не искам да мисля за това и точка.

Тя подсмръкна и Хари почувства стягане в гърдите си.

— Моля те, Хари.

— Не мисли за това. — Той се усети, че стиска здраво слушалката. — Не си го припомняй. Всичко ще се нареди.

Лежаха в слонската трева от близо два часа в очакване слънцето да залезе. На стотина метра от тях, в покрайнините на горичката, се намираше малка къща, построена в традиционен тайландски стил от бамбук и дърво с вътрешен двор в средата. Нямаше порта. Малка чакълеста алея извеждаше направо до входната врата. Пред къщата стоеше подобие на пъстра клетка за птици върху кол. Наричаха го пра пум — къщичка, закриляща дома от зли духове.

— Задължение на стопанина е да им построи отделна къща, за да не се нанесат в неговата — поясни Лиз и се протегна. — И да им принася в жертва храна, тамян, цигари и прочие, за да ги умилостивява.

— И мирясват ли?

— В този случай — явно не.

Липсваха доловими признаци на живот. Хари се опитваше да си отвлича вниманието от мисълта какво ще заварят вътре. Стигнаха едва за час път с кола от Банкок, а сякаш попаднаха в друг свят. Паркираха зад малка къща до улицата, покрай свинарник, и намериха пътека нагоре по стръмен горист склон чак до платото, където — според указанията на Руал Борк — се намирала къщата на Клипра. Гората имаше патиненозелен цвят, небето — ясносин, а птици във всички цветове на дъгата прелитаха над Хари, изтегнал се по гръб и заслушан в смълчаната природа. Първо си помисли, че е оглушал. Впоследствие съобрази каква е причината: откакто бе потеглил от Осло, не беше преживявал такава тишина.