Харлан Коубън - Клопка

Затърси в новините на името на Търнбол. Нищо. Но пък отново се появи фирмата „Бари Брадърс“ с няколко недотам ласкави статии. В едната се споменаваше, че фирмата се мести от дългогодишния си офис на „Парк авеню“ на Четирийсет и шеста улица. Уенди разпозна адреса — „Лок-Хорн Билдинг“. Усмихна се и взе мобилния си телефон. Да, бяха изминали две години, но номерът беше все още тук. След като се увери, че вратата е затворена, Уенди натисна бутона „изпрати“ и звънна. Отсреща отговориха още след първия сигнал.

— Казвай!

Тонът бе високомерен, надут и горделив и ако трябваше да се опише само с една дума, то тази дума беше „маниерен“.

— Здравей, Уин. Уенди Тайнс е.

— Така пише и на екрана.

Мълчание.

Тя сякаш го виждаше пред себе си: неестествено красиво лице, руса коса, тесни длани, пронизващи сини очи, лишени от израз.

— Направи ми услуга — каза тя. — Имам нужда от информация.

Мълчание.

Уин — умалително от Уиндзър Хорн Локууд III — нямаше да улесни общуването им.

— Чувал ли си за „Бари Брадърс Тръст“? — попита тя.

— Чувал съм. Такава информация ли ти е нужна?

— Умно копеле си, да знаеш, Уин.

— Обичай ме с всичките ми недостатъци.

— Навремето беше така — отвърна тя.

— Олеле!

Мълчание.

— Фирмата „Бари Брадърс Тръст“ е уволнила служител на име Фил Търнбол. Любопитно ми е защо. Можеш ли да разбереш?

— Ще ти звънна.

Щрак.

Уин. В обществото често го описваха като „международен плейбой“ и според Уенди определението му прилягаше. Кръвта му бе от синя по-синя, около него ухаеше на стари, ама много стари пари, акостирали в Новия свят на борда на „Мейфлауър“ и тутакси втурнали се да организират следобеден чай. Бяха се запознали преди две години на официален прием. Уин бе свежа струя в напрегнатото й всекидневие. Искаше да правят секс. Без обвързване, без ангажименти. Само за една нощ. Отначало тя се бе объркала, но после си каза: защо пък не, по дяволите? Никога не бе правила любов за една нощ, а ето че пред нея стоеше този нелепо красив, очарователен мъж с идеалното предложение за кратка забежка. Веднъж се живее, нали така? Тя бе необвързана съвременна жена, а както Попе се бе изразил неотдавна, хората имат нужда от секс. Така че тя се остави той да я отведе в жилището му в „Дакота Билдинг“ на Сентръл Парк Уест. Уин се оказа внимателен, мил, любезен и много забавен и когато на сутринта тя се прибра, си изплака очите — рева цели два часа.

Телефонът иззвъня. Уенди погледна часовника на ръката си и поклати глава. Уин — беше му отнело по-малко от минута.

— Ало?

— Фил Търнбол е бил уволнен за присвояване на два милиона долара. Желая ти приятен ден.

Щрак.

Уин.

Тя си спомни нещо. Бленд, така ли беше? Името на онова място. Веднъж бе ходила там на концерт. Намираше се в Риджууд. Тя влезе в уебсайта и щракна върху календара. Аха, тази вечер имаше „Микрофонът е ваш“. Дори се уточняваше, че ще бъде със „специалното участие на новата рап сензация Тен-А-Флай“.

На вратата се почука. Тя извика:

— Влез!

Попе мушна глава в отвора на вратата.

— Добре ли си? — попита.

— Добре съм. Обичаш ли рап?

Попе смръщи вежди.

— Какъв рап?

— Рап музика.

— По-скоро бих слушал писъците на котка, когато я душат.

— Ела с мен довечера. Време е да открием нови хоризонти.

Тед Макуейд гледаше сина си на игрището за лакрос в двора на касълтънската гимназия. Денят бе отстъпил и слънцето залязваше, ала на игрището, покрито наскоро с изкуствена трева, бе светло като на стадион. Тед бе дошъл да гледа как деветгодишният му син се проявява в играта на лакрос, тъй като нямаше какво друго да прави, освен по цял ден да се върти из къщи и да плаче. Неговите бивши приятели — „бивши“ бе малко грубо казано, но Тед не бе в настроение да проявява великодушие — вежливо му кимнаха, но не го погледнаха в очите, сякаш да ти изчезне детето е болест, която се бояха да не прихванат.

Раян беше в отбора на третокласниците в Касълтън. Уменията им със стика, нека се изразим по-внимателно, се простираха някъде между „в зачатък“ и „хич ги няма“. През по-голямата част от времето топката беше на земята, защото нито едно от момчетата не успяваше да я задържи дълго, и играта бе заприличала на хокей, който играеха по правилата за ръгби. Момчетата носеха шлемове, твърде големи за главите им, и напомняха на марсианеца Казу от филма „Семейство Флинтстоун“, при това никой не можеше да ги разпознае кой кой е. По време на играта Тед викаше за Раян, радваше се на напредъка му, но когато накрая момчето свали шлема си, Тед видя, че това не беше Раян, а някакво друго дете.